Путин не се е променил, но Западът смекчи реториката

Франция не е единствената страна в Европа, в която е в сила извънредно положение. Всички четири основни електропровода, които осигуряват ток на двата милиона жители на Крим, бяха взривени в събота вечерта.

Изглежда, че атаката е дело на украински активисти, тъй като в социалните мрежи се въртят снимки на синьо-жълтия национален флаг, прикрепен към взривените пилони. Докато руските власти работят като луди, за да възстановят електричеството на полуострова, който си присвоиха миналата година, случаят беше полезно напомняне за скоростта, с която международните интереси се променят тези дни.

Само преди месеци нашите лидери предупреждаваха, с право, че лъжливият Владимир Путин е най-голямата заплаха за сигурността в Европа. Той напълно умишлено разпокъса една страна, която търсеше демокрация, като анексира една част от територията й, а после подбуди бунтове в други нейни региони.

По-рано тази година, Дейвид Камерън предупреди света да не се колебае в твърдото отношение към Русия, освен ако поведението на Путин не се промени. Преди пет месеца Барак Обама се питаше дали руският президент съсипва икономиката на страната си и поддържа изолацията й „в преследване на сбърканото желание да върне славните дни на Съветската империя. И дали разбира, че величието на Русия не е въпрос на нарушаването на териториалната цялост и суверенитета на други страни.” Сега Обама и други западни лидери се струпват около Путин, за да договорят унищожението на сегашния си враг, отговорен за ужасните атентати в Париж.

Руският президент надхитри своите опоненти. Неговото поведение не се промени. Вместо това, той струпа военни сили в Сирия, за да защити съюзника си Башар Асад и единствената руска военна база извън бившия Съветски съюз. Неговата инвазия в Украйна беше продиктувана, като всичко което прави, от решителността му да запази властта и огромното си богатство. Докато той продължава да бъде вероятно по-голяма заплаха за западната стабилност от „Ислямска държава” и върши мръсната работа на Асад, като бомбардира други бунтовнически групи, внезапно западната реторика омекна. Причината е промяна в посоката на краткосрочната външна политика.

Сега най-важно е разрушаването на „Ислямска държава”, като ефирът е пълен с претенциозни алюзии с общата борба срещу фашизма. Това зловещо много прилича на яростните настроения след 11 септември, които доведоха до нескопосаната, опръскана с кръв инвазия на Афганистан. Докато поощряваният Путин продължава да търси създаването „голям алианс” срещу ИД, британският премиер, който с право водеше курса за санкции срещу Русия, сега се готви да поиска ново гласуване, което да подкрепи интервенция срещу ислямистите в Сирия. А само преди 2 години Дейвид Камерън искаше да бомбардираме силите на Асад, като заявяваше, че нашата сигурност е заплашена от оставането му на власт и използването на химически оръжия от режима.

При всичкото пеняване около дебата за интервенцията, освен като политическо прикритие, британските самолети ще имат незначителен ефект в кампанията срещу „Ислямска държава” в Сирия. В Ирак представителите на отслабналите ни военно-въздушни сили стоят зад едва 5% от бомбардировките. Удари на коалицията помогнаха на кюрдските милиции, които водят сухопътни битки с ислямските фанатици. От друга страна, в Сирия не изглежда да имаме ясна представа кой искаме да победи, като изключим неясните приказки за дипломатически решения и демокрация в страната, разкъсана от гражданска война. А въздушните удари предизвикват „косвени щети” – смразяващ модерен евфемизъм за убийството на невинни хора.

Отново барабаните на войната зазвучаха, без изгледи за дългосрочни решения, и въпреки катастрофалния рекорд на 12 поредни години западни намеси. Дори най-добрата от тях, френската инвазия в Мали преди 2 години, която срещна безспорното одобрение на местните, не успя да се справи с ислямистката заплаха. Кървавото напомняне за това дойде отново миналия петък. Тя не поправи и политическите провали, които инициираха проблемите.

Била ли е някога западната външна политика в подобен ребус? Само си помислете за отношенията ни със Саудитска Арабия и как спокойно продаваме оръжия на феодален режим, който поробва жени, обезглавява хора за вещерство, завладява съседите си и използва петролните си залежи, за да разпространява радикален ислям по света.

Като пък погледнем вкъщи, помислете за всичките мръсни пари, изпрани от счетоводители, брокери на недвижими имоти и адвокати в Лондон. Религиозните екстремисти използват недоволството в обществото, което се подхранва от корупцията в много държави. Това със сигурност е валидно в Нигерия, където Боко Харам избиха повече хора от „Ислямска държава” миналата година.

Джихадистите заслужават да бъдат изтрити от лицето на Земята, но изпепеляването им няма да реши въпросите, които доведоха до възхода им. Можем да унищожим „Ислямска държава”, така както сторихме с “Ал Кайда” в Афганистан, но подобни групи ще се появяват отново под друга форма. Екстремистите са подхранвани от бедността; недостатъчното образование; отчуждението на малцинствените групи; религиозното сектантство, породено от репресията; чертаенето на колониални граници, които не отговарят на действителността; и нескопосани военни намеси. През това време израстват поколения наред, за които конфликтът е нещо нормално, и сред които етническите, политическите и религиозните разделения се влошават.

Повече от всякога ни е нужен фокус във външната политика, а той продължава горчиво да липсва в безкрайните разговори за война.

Източник: БГНЕС