„Независимая газета“: Има ли Ердоган властта да промени съвременните граници на Турция?

През последните няколко месеца турският президент Реджеп Тайип Ердоган направи редица противоречиви изявления, в които директно говори за необходимостта от преразглеждането на съвременните граници на Турция.

Можем да предположим, че ревизионизмът на Ердоган е насочен към легитимирането на по-активното участие на Турция в делата на региона, преди всичко в Сирия и Ирак. Напълно възможно е президентът да се ръководи и от собствени вътрешнополитически интереси: войнствените изказвания трябва да привлекат гласовете на националистически настроените избиратели на предстоящите предсрочни парламентарни избори.

Първото от серията гръмки изказвания на турския лидер бе насочено към Гърция. На 29 септември Ердоган заяви, че Лозанският договор от 1923 г., заложил основите на Република Турция и очертал нейните общопризнати граници след Освободителната война на турския народ със западните интервенти, е „лъжлива победа на турската дипломация“. Според него принудителното предаване под контрола на Гърция на спорните острови в акваторията на Егейско море е свидетелство за историческа несправедливост. Не е учудващо, че това толкова противоречиво изказване мигновено предизвика реакцията на гръцките лидери. Министерството на външните работи на Гърция призова Анкара да „уважава международните договори“.

Турският президент не остави без внимание и операцията за освобождението на Мосул от „Ислямска държава“. По време на поредното си изявление Ердоган остро критикува иракското правителство, което блокира участието на турския експедиционен корпус във военната операция. Отстъпвайки от дипломатическия етикет, той заяви, че Анкара не смята за нужно да пита Багдад как да постъпва със собствените си военни сили в Ирак.

Няколко дни по-късно президентът отбеляза, че турският народ „не може да живее повече с психологията от 1923 г.“, намеквайки за необходимостта да се преразгледат съвременните граници на страната, включително в турско-иракското направление. Никой не се съмнява, че под последното се подразбира завръщането към точките от Националния обет – декларацията, приета през 1918 г. от последния османски парламент, която по-късно ляга в основата на политическата програма на Освободителното движение /1919-1923 г./ под водачеството на Мустафа Кемал Ататюрк.

В рамките на обета се е предполагало, че младата Република Турция ще запази контрола си върху богатия на петрол бивш османски вилает Мосул. Но в резултат на продължителния дипломатически конфликт, известен в историята също като Мосулския въпрос, градът под натиска Англия, която е колониалният стопанин на иракските територии, е останал извън пределите на Турция и по-късно е бил включен в състава на Ирак. В резултат на подписания през 1923 г. Лозански договор Турция фактически се е съгласила със загубата на Мосул.

Историческата несправедливост, под която се разбират наложените граници на съвременна Турция, тласка Ердоган към преразглеждане на основополагащите документи и създаването на условия, в които Анкара би могла да върне посочените в Националния обет несправедливо откъснати територии. „Мосул беше наш. Погледнете историята“, обърна се Ердоган към своите привърженици по време на едно от последните си изказвания.

Напълно е възможно, че зад войнствените изявления на Ердоган се крие желанието да се промени отношението на турското население към идеята за активно участие на страната в Сирия и Ирак, от чиито територии заради политическата нестабилност изхождат заплахи за националната сигурност на самата Турция. Според резултатите от многобройните допитване мнозинството от населението скептично се отнася към всякакви планове за военна намеса на Турция във вътрешните работи на съседните страни. И именно настроенията в обществото дълго време оказваха сдържащо влияние за провеждането на военни операции в Ирак и Сирия.

Осъществяването на ревизионистката политика, която активно се пропагандира от Ердоган, също така е свързана с редица външнополитически рискове и ограничения. Става дума за негативната реакция на иракското и сирийско население, което болезнено възприема всякаква турска намеса в делата на региона. Действия свързани с изпращането на цели армейски части до ден-днешен се асоциира с трагичния опит от колониалното минало.

Опитите на турското ръководство да поправи „историческата несправедливост“ могат да предизвикат страхове в господстващите политически сили.

Историческият опит от миналото столетие показва, че Турция може да премине от думи към дела: през 30-те години на ХХ век Анкара активно се намесваше във вътрешните работи на колониална Сирия, която по това време беше мандатна територия на Франция. Чрез дипломатически маневри и политически натиск Анкара постигна отделянето през 1938 г. от Сирия на санджака Александрета, който също се разглежда от Националния обет. През 1939 г. в резултат на референдума, който се проведе в присъствието на турската армия, санджакът влезе в състава на Турция е се превърна в днешната провинция Хатай. От тогава статутът на Хатай/Александрета многократно бе обект на спор между Турция и Сирия.

Гръмките външнополитически изявления на Ердоган могат да ни наведат на мисълта, че истинската причина за тази толкова противоречива активност са неговите собствени политически амбиции, тясно свързани с продължаващите дебати за новата Конституция и преминаването на страната към президентска система. След няколко месеца мълчание в средата на октомври Ердоган отново повдигна тази тема. Преминаването на страната към новата система трябва да се превърне в апотеоз на политическата кариера на Ердоган. Именно по въпроса за статута и пълномощията на президента в основния закон политическите партии счупиха не едно копие.

Неотдавна управляващата Партията на справедливостта и развитието /ПСР/ заяви, че нейният проект за Конституция е готов за обсъждане във Великото национално събрание на Турция. Но ПСР не разполага с достатъчно гласове в парламента за инициирането на референдум: необходимата квота за референдума – 330 гласове, а ПСР има 317. Ръководството на ПСР дълго време се опитваше да получи подкрепа от депутатите от опозиционната Партия на националистическото действие, но, съдейки по изявленията на нейните лидери, за момента тя се обявява за запазването на парламентарната система.

В тези условия ПСР е принудена да се готви за предсрочни избори, които могат да се състоят още през пролетта. Властите искат да използват политическите настроения в обществото и високият рейтинг на управляващата партия, натрупан в резултат на успешното потушаване на антидържавния преврат от 15 юли.

Президентът Ердоган се опитва да си създаде образа на силен лидер, възстановяващ „историческата несправедливост“ и безмилостно сражаващ се с външните врагове. Образът на Ердоган като обединител на османските земи едва ли ще му добави външнополитически точки, но обещава да се превърне в основа на предстоящата кампания във връзка с новия Основен закон на Турция. 

Тимур Ахметов, журналист международник. Анализът е публикуван в „Независимая газета“.