Институт "Иван Хаджийски": Изборите ще решат дилемата - Управление с ГЕРБ или без ГЕРБ

Предизборната кампания съдържа видим и фрапиращ парадокс. В дневния ред на живота на хората са въпросите на доходите и заетостта, проблемите на икономическата и социалната политика. В политическия дебат доминират СРС-та и бръмбари, скандални разкрития за минали подслушвания и „пресни” резултати от току що-осъществени. Това е един от основните изводи на редовния анализ на екипа на института „Иван Хаджийски“ - проф. Петър-Емил Митев, Андрей Райчев, Кънчо Стойчев, Борис Попиванов, Първан Симеонов и Димитър Ганев, върху

Българския политически живот през април 2013 г.

Основни събития

- Стартира предизборната кампания за предсрочни парламентарни избори 2013. Регистрирани са 45 формации (7 коалиции и 38 партии), повече, отколкото на всички избори след 1994.
- Проведе се национална конференция на ГЕРБ. 14 000 активисти, членове и симпатизанти. Присъстваха лидери на ЕНП и беше демонстриран ентусиазъм. Основно послание: „Само ГЕРБ може да спре бившите комунисти”.
- Главният прокурор Сотир Цацаров откри „фрапиращи нарушения” при използването на СРС от страна на МВР. Повдигнати са обвинения срещу четирима ръководители на звена, като кръгът е „отворен”. Бившият земеделски министър Мирослав Найденов потвърди информацията за незаконно подслушване.
- Ръководителят на ГДБОП Станимир Флоров е отстранен по подозрения за подкуп. Започнато е разследване. Бившият вътрешен министър Цветан Цветанов обяви, че не е знаел за проверките срещу Флоров и обвини прокуратурата в „национално предателство”.
- Главният прокурор Цацаров заяви, че „Тоягата и микрофонът трябва да са в различни ръце”. Премиерът Райков настоя службата СДОТО да бъде извадена от МВР.
- Незаконното подслушване в България влезе в дневния ред на Комисията по правата на човека на Европейския парламент.
- БСП, ДПС, „Атака” и „България на гражданите” поискаха оттегляне на Цветанов от политиката. Борисов отказа, защото по думите му Цветанов е „моторът на партията” ГЕРБ. От БСП и „България на гражданите” настояха Борисов да се откаже от имунитета си на кандидат-депутат, за да бъде също разследван.
- Изнесен беше запис на разговор между експремиера Бойко Борисов, Мирослав Найденов и софийския градски прокурор Николай Кокинов. От записа личи, че Кокинов противозаконно предава на Борисов резултати от прокурорска проверка. Кокинов подаде оставка. Борисов заяви, че подслушванията се провеждат от паралелна структура на подчинение на лидера на БСП Сергей Станишев.
- Докладът на Държавния департамент на САЩ за състоянието на човешките права в България установи политически и корпоративен натиск, злоупотреба с подслушване, корупция и безнаказаност. Цветанов съзря в доклада „признание за напредък”.
- Президентът Плевнелиев зае ясна позиция: „Би било много лошо, ако България замете казуса, когато прожекторите са насочени към нас” и поиска да се отиде до край – „да решим проблема с подслушванията от А до Я”.
- Началникът на президентския кабинет Цветлин Йовчев и секретарят по отбрана и сигурност Васил Маринов подадоха оставка.
- Поредица кадрови промени в изпълнителната власт – 13 дружества към МИЕТ (вкл. АЕЦ „Козлодуй”), Министерството на правосъдието, Комисията по хазарта, Агенцията по храните.
- Изявлението на Бойко Борисов, че „пенсионерите са изяли фискалния резерв”, предизвика силен обществен отзвук.


Значение

- Регистрирани са голям брой нови партии и коалиции, откроява се обновяването (чрез подмладяване, феминизиране и включване на „гражданска квота”) в листите на досегашните основни участници в политическата борба. Политическият елит осъзнава значимостта на изборите и наличието на политически вакуум, стреми се да отговори на (и да се възползва от) исканията „отдолу” за сериозна промяна в българската политика.
- Централно място в предизборната кампания заема нарушеното върховенство на Закона: незаконното подслушване, нерегламентираното с правилник използване на СРС, противозаконното изнасяне на информация от прокуратурата, спъването на наказателен процес. Това не е случайност, която може да се обясни с интриги на политически противници, а е логичен резултат от системното отклоняване на страната от нормите на правовата държава.
- Прокуратурата неволно влиза в ролята на политически фактор и заедно с това за първи път се оголва въпросът за нейното самоочистване, за освобождаването й от задушаващата прегръдка на политическата власт.
- Цветанов се превръща в ахилесова пета за ГЕРБ. Запазването му срива публичния образ на партията. Отстраняването му може да срине самата партия.
- Президентът, премиерът на служебното правителство и главният прокурор израснаха, направиха кариера при управлението на ГЕРБ и публиката беше склонна да вижда в тяхно лице сателити на „партията на Бойко Борисов”. Сега в една или друга степен те влизат в самостоятелни обществени роли.
- Пролича до каква степен оставката на кабинета Борисов носи и негативи. Бившите управляващи губят контрол върху политическия процес. За разлика от 2009 г. Борисов показва намален капацитет да води диалог с публиката. Поведението му е отбранително. ГЕРБ не доминира хода на кампанията. Все повече надделява търсенето на конкретна (за последните четири години) отговорност, отколкото на историческа (за прехода).
- Поредицата от скандали променя електоралната картина. Възможните ефекти са: отлив от гласоподаватели, намалена подкрепа за ГЕРБ, нови шансове за десни и патриотични партии.
- Предизборните скандали ще се отразят директно и върху следизборната политическа конюнктура. Расте впечатлението, че властта ще се размине с управлението. Политическата – а с това и обществената, стабилност след изборите е предварително поставена под въпрос.


Проблемните възли

Предизборната кампания. Стартът на кампанията за предсрочните парламентарни избори 2013 настъпи в специфична социална ситуация. В актуален план тя е белязана от неутихнало обществено недоволство срещу политическия и икономическия ред в страната. По-общо погледнато, различни са и самите избиратели. В началото на демократичните промени изборите в България се решаваха от вярващ електорат, готов да защитава предпочитаните от него партии всекидневно по митинги, стачки и шествия. Новият век донесе успокояване на напрежението. Дойде времето на надяващ се електорат, изоставил големите страсти от предходното десетилетие, но убеден, че с малки стъпки и постепенно нещата могат се подобряват. Сегашната кампания е насочена към един скептичен електорат, силно недоверчив към всякакви политически оферти и много по-отворен към негативна информация за политиците, отколкото към позитивните им послания.

Променят се пътищата, по които се търси подкрепата на избирателя. Митингите почти изцяло отшумяват, официалните масови мероприятия отстъпват на заден план, заменени от неформални сбирки в паркове или подобни места. Кампанията тип „врата до врата” измества тежестта на дебатите и обръщенията пред анонимната телевизионна публика. Индивидът става централен. Никога досега не е било толкова широко застъпено участието на интернет и социалните мрежи в разпространяването на политически послания и в опитите да се създаде подходяща обществена атмосфера за тяхното възприемане. И не са били толкова малко коментирани лозунгите и клиповете на отделните партии.

Кампанията е силно ретроспективна. По-малко отвсякога се дебатира бъдещето на страната, на икономиката, на хората, или този разговор се свежда до общи фрази. Бившите управляващи от ГЕРБ опитват да наложат тезата, че техният мандат е бил успешен и че формулата за добра политика през следващия е да се довърши започнатото, а не да се прави нова политика. Опозиционните сили, под различна форма, използват равносметката от мандата на ГЕРБ като изходна точка за собствените инициативи. Необходимостта да се знае истината за времето на Борисов се изтъква като основна предпоставка за всяко бъдещо управление. Дали ще имаме коалиционно или експертно, или някакво друго правителство, се разглежда като въпрос на оценка на състоянието на държавата след Борисов, а не на стратегия за развитие напред. Равносметката се разгръща на две плоскости. Ако още в мандата на НДСВ-ДПС се настани медийно и политически темата за отговорността за прехода, за допуснатите грешки и престъпления, при Тройната коалиция тази тема се превърна в ключова, а след ГЕРБ е вече неизменна характеристика на политическия и електоралния процес. Февруарските протести го доказаха достатъчно ясно. В масовото съзнание разделението добро-зло по отношение на прехода е недвусмислено. Лоши са онези, които са били част от политическата прослойка на прехода, добри са онези, които нямат общо с него. Оттам цел на значителна част от политическите играчи е да демонстрират пред избирателите, че не носят отговорност за прехода, че техният стремеж е да го ревизират. Печелят точки партии като „Атака”, които успешно отстояват тази линия. ГЕРБ не съумява да постигне това, независимо от нестихващата канонада срещу последиците от мандатите на Костов, Сакскобургготски и Станишев, с които се опитва да обясни и всичко непостигнато от самата нея. Въпреки усилията на бившите управляващи, трайно се наложи и втора тема: отговорността за последните близо четири години. В този смисъл понятието „отговорност” – и историческа (за прехода), и конкретна (за мандата на Борисов) – е общ знаменател на сегашната кампания.

Регистрираният голям брой формации участва в състезанието с различни залози. Цел на ГЕРБ е власт на всяка цена. Последните разкрития открехнаха малко вратата към едно доста стряскащо задкулисие и е очевидно, че ГЕРБ не би предпочела светлините на прожекторите да огреят това задкулисие. Все по-ясно става, че цялата организационна структура на партията е изградена около властови ресурс и трудно може да съществува без него. БСП има видимо по-различни цели, мотивирани и от международния пост на лидера Станишев, и от партийния опит. Първостепенна задача на социалистите е да се утвърдят като демократична алтернатива, да подобрят силно пострадалия си в последните години публичен образ, да се отворят към нормални партньорства с други партии и организации, а не просто да търсят максимално присъствие в управлението и министерски кресла. За мнозинството от останалите партии залозите са два типа. Първият е влизане в парламента. Изглежда постижимо за поне седем-осем формации, които преценяват, че динамичното развитие на събитията и размяната на тежки удари между „големите” разкрива неочаквани възможности за бърз растеж на „малките”. Има формации, за които парламентът е форма на оцеляване изобщо (старата десница). Има други, които използват евродепутатски, политически и бизнес ресурси, за да упражняват въздействие върху българската политика. Има трети, за които идентифицирането с протестите и техните искания е кауза и/или подходящ асансьор за политически възход. Има значителен брой маргинални играчи от годините на прехода, които напомнят за себе си в предизборна ситуация. И още нещо, особено важно. Държавната субсидия за първи път изглежда толкова значим залог. „Еднопроцентовата бариера” за мнозина от участниците в надпреварата е финансов стимул (който окончателно легитимира политиката като разпределение на пари и нищо друго), но и врата към „престижен клуб” на партии с някаква обществена тежест, която може да се оползотворява тепърва в бъдеще.


Политическият трилър. Афери, подобни на скандала с подслушванията, са избухвали и по-рано, но никога с такъв мащаб и с толкова силен политически и медиен резонанс, предизвикал и международен отглас. Бие на очи контраст с дневния ред на хората, очертан ясно от протестите – монополите, рекета с високите сметки, безработицата. Но противно на мнението на някои коментатори и политици, не става дума за традиционна операция по „отклоняване на вниманието”. Начините, по които е функционирала държавата и властта, са централен проблем, и то не само от демократична или европейска перспектива, но и защото възпроизводството им, такива, каквито са били до вчера, би направило невъзможно тъкмо бъдещото справяне с монополи, високи сметки, безработица. Заедно с това не бива да се забравя, че ударът върху (и без това не особено вдъхновяващия) международен имидж на България е тежък. След Унгария на Орбан (в по-драстични форми) и Румъния на Понта (в по-меки измерения), България на Борисов встъпва в тъжната редица от примери за груби нарушения на демокрацията, самоизолира се като периферия на европейския политически процес.

Закономерен е въпросът: дали онова, което е важно за Европа, е важно и за българския гражданин? Появиха се твърдения, че скандалите няма да въздействат върху избирателите, които имат свои проблеми и слабо ги вълнува СРС-истерията. Дори беше изтъкнато, че изнасянето на сигнали и данни може да има бумерангов ефект, по аналогия с извадената от президента Петър Стоянов папка срещу конкурента му Богомил Бонев през 2001, която му коства преизбирането за държавен глава.

Ситуацията е коренно различна. Президентската кампания преди 12 години следваше с броени месеци драматичната победа на НДСВ на парламентарните избори, дошла под мотото за „нов морал в политиката”. Поведението на Стоянов част от гласоподавателите възприе като проява на „стария морал”, онзи, който отхвърлят и заради който отправят надеждите си към бившия цар. Сегашните избори следват управление, което отделяше повече средства за подслушване със СРС, отколкото за наука. Хипертрофираната роля на МВР е в основата на  избухващите скандали. Сигналът на Станишев само отвори кутията на Пандора. Оттам насетне машината се завърта на собствени обороти. Социологическият опит до този етап показваше, че фигурите на ГЕРБ не губят обществен комфорт от удари срещу демокрацията, а от „удари по джоба на хората” (потребителските цени и горивата през 2011) или „удари в джоба на управляващите” (шестте апартамента на Цветанов). Другата възможност при която ГЕРБ рискува подкрепата си е когато самият Борисов се дискредитира (скандалът с Мишо Бирата). Ако развитието на събитията сега открива „път надолу”, то е не само заради заплахата срещу демокрацията, а заради компрометиране на обертона на кампанията и вървящия с него образ на водещата политическа сила.


„ГЕРБ – партия на Цветанов”? Нашият институт оцени плюсовете и минусите от изненадващия февруарски ход на Борисов така: „Оставката е по-малко лошият, но неизбежно лош вариант за ГЕРБ”. Първоначално изпъкнаха предимствата. Партия ГЕРБ не допусна ескалация на протестите срещу своето управление до степен на обществен взрив, успя да избяга от отговорност, предреши се като „борец срещу статуквото”. Скандалите с подслушванията извадиха наяве отрицателната страна. ГЕРБ не държи властта. Партията на Цветанов печели, когато Цветанов е министър на вътрешните работи. Независимо от възможностите, които са им останали в повечето ресори, правителството е друго. И като пряка последица те не могат да контролират пълноценно събитията, които се случват, включително и изнасянето на информация. Видя се, че „чудото” не е за „три дни”. Но дали няма да остане „буря в чаша вода”?

Социологическите агенции регистрират рейтингово предимство на ГЕРБ. Донякъде е обяснимо. Лозунгът „Имаме воля” не е внезапно пиар-хрумване, а общ знаменател на системни самооценки. Пусна дълбоки корени внушението, че само ГЕРБ може да запази фискалната дисциплина и реда в страната. Политическите опоненти бяха еднозначно квалифицирани като популисти и авантюристи, които ще ни извадят от валутния борд, ще ни скарат с Европа, ще се впуснат в рисковани инициативи, от които бихме станали „втора Гърция”. Обществото усеща, че живее зле, но е наплашено, че може да стане и по-зле. Част от подкрепата за ГЕРБ сега идва не от помръкналата харизма на Борисов, а от тези масови притеснения за неясното бъдеще. Поне привидно скандалите с подслушванията не променят тази линия. Само че ситуацията е много по-различна. Основното послание на ГЕРБ се опира върху излъчването на сила и увереност, върху самочувствието на победители. От началото на скандалите насам, напротив, герберите са в отбранителна позиция, в непривичната роля на атакувани, а не на атакуващи. Онова, което са говорили неспирно спрямо опонентите си, сега се връща върху тях.

Кардинален проблем на ГЕРБ е, че за първи път единството на партията се пропука. Даде уникалния пример за политическа сила, която в рамките на своя мандат не е допуснала да се отцепи нито един депутат. Благодарение на подслушванията, можем да разберем отчасти и защо никой не се е отцепил. Но дисциплината вече е разклатена. Мирослав Найденов и Емил Димитров не бяха периферни фигури в ГЕРБ. Отвореният от тях фронт срещу Цветанов не е без значение в предизборен период. Взаимните подозрения и недоверие ще се усилват. Борбата между партия ГЕРБ и нейните опоненти прераства във вътрешна борба, която би изтощила и формация с по-дълго съществуване и по-голяма идейна сплотеност.

Реакциите на бившите управляващи по скандала с подслушванията могат да се разделят условно в няколко направления, съобразно и с различните аудитории, към които са насочени: „Винаги е било така, значи нищо особено не се е случило”; „Народът не се интересува от подслушванията”; „Щом така масово нападат ГЕРБ, значи ГЕРБ е права”; „Защо атакуват само ГЕРБ, а не и Станишев, Доган и всички останали?”; „Темата с подслушванията е предизборна”. Ако хората са съгласни с поне една от тези точки, това би подкопало недоволството от разкритията. Общото между всичките обяснения е, че те изразяват защитни стратегии. ГЕРБ трудно може да си върне инициативата, да премине в настъпление. Нови разкрития, този път идващи от бившите управляващи, са контрапродуктивни. Ако бъдат срещу опозицията, след четири години медийно сатанизиране на Тройната коалиция, едва ли ще имат прекомерен ефект. Ако бъдат срещу други лица или структури, рискуват допълнително да задълбочат вътрешните проблеми на самата партия. Тук Борисов е изправен пред капан. Ако остави Цветанов на поста му, масовите негативи (европейски и национални) ще продължат да се трупат на сметката на ГЕРБ и да застрашават изборния резултат. Ако го отстрани, може да взриви организационно партията и да изложи на опасност дори собственото си политическо бъдеще. На този етап е видимо, че Борисов предпочита първия вариант, допълнително мотивиран от факта, че атаките засягаха в по-висока степен именно Цветанов, а не самия него, че е по-добре напрежението да остане на ниво „заместник”, а не на ниво „лидер” – или, ако използваме направената от БСП аналогия, на ниво Берия, а не на ниво Сталин.


Десният избирател. Електоралният залог на скандалите с подслушванията може да се редуцира до битка за десния избирател. Кампанията безспорно мобилизира и сплотява левите симпатизанти, не засяга твърдото ядро на ГЕРБ. Но последните събития разколебават дилемата, която ГЕРБ бе съумяла да наложи пред повечето десни: „ГЕРБ или бившите комунисти”. Появява се конкурентна дилема: „Демокрация или ГЕРБ”. За десни симпатизанти, които са подкрепяли ГЕРБ заради „полезния вот”, защото след драмите в синьо няма кой друг да спре „червените”, на дневен ред идва отвращението от полицейщината и заплахата за демокрацията. Тяхната отправна точка е „синята идея”, разбирана като „демокрация на антикомунистическа основа”, според незабравимата формулировка на проф. Елка Константинова. Без да са съществено мнозинство, тези десни имат и важно предимство – стабилно медийно представяне, което прави отношението им към процесите в ГЕРБ фактор за формиране на крайния изборен резултат. Заслужава да се отбележи, че в хода на кампанията се появи книга на десния политолог Евгений Дайнов под красноречивото заглавие „Варварите. Управлението на ГЕРБ 2009 – 2013”. Патосът на книгата е: между демократичните ценности на цивилизацията, от една страна, и „политическата чалга”, варварството на бившите милиционери, от друга страна, има културна пропаст. Не бива да се подценява и позицията на едрия бизнес, който по правило подкрепяше ГЕРБ в годините на управлението й, но днес не изглежда толкова категоричен, както преди. Многозначителен факт в тази посока е изявлението на Гриша Ганчев, че „държавата е фалирала” и че през последните години никой не е направил нищо, за да обърне тенденцията на срив.


Мобилизираната левица. Успех за БСП е, че наложи в обществения дневен ред втора значима тема след референдума – незаконното подслушване и задкулисието на ГЕРБ, при това я наложи така, че тя сама се развива, без да има нужда да бъде постоянно насърчавана от партийната централа. Кампанията на левицата е добре премерена. В центъра й стои не самоцелната заявка за власт, а призивът за широко политическо и обществено сътрудничество след изборите. Моментите на несигурност, които можеха да предизвикат негативен отзвук (като колебанието за плоския данък), бяха сравнително бързо преодолени. За първи път посланията за партньорства надделяват над посланията за управление. Високомерният рефлекс спрямо други партии и гражданските организации, който понякога е изигравал лоша шега на левицата, тук е изцяло потиснат, и нещо повече, не личи това да става за сметка на партийната сплотеност. След протестите беше невъзможно да бъде възпроизведена схемата от президентската кампания през 2011 – ние сами срещу ГЕРБ. И в съответствие с това, надделява внушението: ние заедно с другите срещу ГЕРБ. А по електорална неизбежност в общ оркестър БСП ще свири първа цигулка. Каквото и да се случи на изборите, ходът на партията е перспективен, защото отваря врати към нов тип присъствие в нова политическа конфигурация.


Етнополитическият сектор. Скандалите видимо доближиха ДПС до позицията на БСП повече, отколкото може би са смятали предварително. Надеждата на движението, че евентуална патова ситуация в следващия парламент отново би им върнала ролята на незаменим балансьор, минава през отворени врати във всички посоки. И ако вратата към БСП по необходимост е отворена, партийното ръководство очевидно държи да не затваря изцяло вратата към ГЕРБ. Беше подчертано нееднократно и от лидера Лютви Местан, и от заместниците му. ДПС, от една страна, иска нов политически модел, нов тип управление, второ, твърди, че еднопартийно управление на ГЕРБ е вече невъзможно, и трето, изтъква, че сътрудничество с ГЕРБ е невъзможно при запазване на фигурата на Цветан Цветанов. „Главата на Цветанов” е с висока цена, но в ДПС знаят, че в 42-ото ОНС, ако ГЕРБ не иска да бъде опозиция, ще трябва да се обърне или към „Атака”, или към тях. Притесненията, че ролята на балансьор може да им бъде отнета от формацията на Корман Исмаилов и Касим Дал, не са напълно разсеяни, ако се съди по знаков инцидент. Нито една социологическа агенция не може да даде точна прогноза за електоралната сила на „Център-Свобода и достойнство” по простата причина, че не се провеждат проучвания в Република Турция.


Националистическият сектор. Възходящото развитие на „Атака” е несъмнено. Партията на Волен Сидеров е в по-благоприятна позиция дори от 2005 и 2009 година, защото този път листите са внимателно премислени и рисковете от ненадеен разпад на ПГ са много по-малки. С изключение на НФСБ, другите конкуренти за място в разрастващата се социално-националистическа ниша са далеч по-назад. Нещо повече, съхраненото обществено напрежение, което най-вероятно ще намери и нови поводи за външна изява след изборите, дават допълнителна храна за новия радикализъм на „Атака”.


Традиционното дясно. Началото на кампанията потвърждава тенденцията на задълбочаващ се срив на СДС. Останала без разпознаваеми фигури и без значими идеи, колебаеща се дали основният й враг е комунизмът или Иван Костов, неспособна да изясни дори предизборно отношението си към ГЕРБ и предишното управление, отказала се безславно от единствената си инициатива от година насам – референдум за тютюнопушенето, светлосинята формация върви неотклонно надолу. Кризата в доверието към ГЕРБ, особено сред десните интелектуалци, от своя страна поддържа положението на ДСБ. Радикалното отрицание на ГЕРБ, твърденията, че те си отиват, че Европа се обръща срещу тях, изразяват надеждата на Костов, че не е изключено предизвиканото от него разочарование да бъде простено в името на едно по-демократично и интелигентно дясно.


Заключение

Предизборната кампания съдържа видим и фрапиращ парадокс. В дневния ред на живота на хората са въпросите на доходите и заетостта, проблемите на икономическата и социалната политика. В политическия дебат доминират СРС-та и бръмбари, скандални разкрития за минали подслушвания и „пресни” резултати от току що осъществени. „Подмени се истинският дебат”, констатира президентът Плевнелиев. Българският политически елит сякаш не обръща внимание на много ниските равнища на обществено доверие и засилва сам недоверието.

Парадоксът е мним. Нормално е предизборната борба за власт да бъде конкуренция на различни визии и платформи по аспектите на дейността. Но при свръхконцентрация на власт конкуренцията става остър субектен сблъсък. Необходимо е да се нормализира самото отношение власт – дейност, за да се разискват нормално проблемите на дейността. В противен случай парадоксът се преобръща: дискусията по проблемите на дейността става фактическата подмяна, защото политическа сила, „преяла” с власт, може свободно да променя и подменя своите програмни ангажименти. Достатъчно е да се сравни програмата на ГЕРБ от 2009 г. за стимулиране на дребния и средния бизнес с фактически провежданата политика, която доведе до масово фалиране на фирми. Свръхконцентрацията на власт откъсва управляващата партия от „обратна връзка”. До момента на бунт.

Последният месец подреди последните сегменти от пъзела на една политическа физиономия – партията с гордо и многообещаващо наименование Граждани за европейско развитие на България.  Знаехме, че да се подслушват министри е нормално, защото могат да подведат, да предадат. След това научихме, че „в ГЕРБ един грам лоялност е повече от 1 килограм интелект”. Проличава логиката на подслушването – със СРС постоянно се следи за лоялността. Най-после разбираме, че „главният мотор” на партията е министърът на вътрешните работи, т.е. онзи, който ръководи подслушването. Но при неговата изключителна осведоменост, той не е знаел за една подробност: неговият най-близък сътрудник, назначен да ръководи Главната дирекция за борба с организираната престъпност, е бил следен от службите по подозрения за връзки с организираната престъпност… Натрапва се извод, може би най-важният през политическия април: лоялността, която споява управляващата до скоро партия, не е лоялност към Закона.

В такъв случай предстоящите избори ще решат фундаментална дилема: курс за или срещу разделението на властите. На практика това означава: управление с ГЕРБ или управление без ГЕРБ.

Партията, водила във всички социологически проучвания през последните години, ГЕРБ, има шанс за успешен изборен резултат, ако успее да внуши на обществото, че всички са еднакво виновни за избухналите разкрития, да създаде атмосфера на тотална загуба на ориентири, в която най-гласовитият и агресивният печели. Тогава апатията и „примиреният” вот ще свършат своето. Ако това не се случи, топката остава в доста разединената опозиция. Изминалите години разрушиха твърде много мостове между партиите, породиха прекалено много взаимна неприязън. Независимо от междуличностните конфликти, своеобразен парадокс е, че тъкмо сега сякаш личностите имат възможност да отворят врати, така както партиите не биха могли. Едно е БСП, друго е БСП с Орешарски. Едно е ГЕРБ, друго би било ГЕРБ без Цветанов. Едно е ДПС, друго е ДПС без Доган. И така нататък. Тепърва ще може да се проследи до каква степен избирателят иска промяна в българската политика и къде вижда „прозорец” към нея.

Резултатите от предстоящите избори ще бъдат политически и социално-психологически автопортрет на българския избирател. Тодор Живков беше „тато”, Симеон Втори –  „дедо”, Бойко Борисов – „бате”. За 24 години беше изминат пътят от страха, внушаван от „бащицата”, до фамилиарното „Бат`Бойко”. Докъде сме стигнали по пътя към политическа зрялост, ще проличи на матурата на 12 май.