Обществото ни има нужда от психодрама, но не е готово да я случва тук и сега

Репортаж от представлението "ДИНГ", част от програмата на Третия психодрама фестивал в Пловдив, 2014.

Влизам след началото на драмата. Моята е започнала по-рано. На публиката предстои. Периодът на загряване е приключил, груповият лидер държи вниманието и енергията на аудиторията и ги е мотивирал да се включат в „терапията“. Терапията всъщност е под формата на представление. Или представлението е под формата на терапия. Кое е първото? Риторично.

В залата има жени на различна възраст, с различни коси, дрехи, спомени. И трима мъже, единият е организаторът. Пропускам груповият лидер. И той е мъж, но търси жената в себе си.

Влизането ми, разбира се, не остава незабелязано и неотбелязано. Приканена съм да седна, нали не съм от срамежливите, отново риторично и ако може да не обсебвам организатора. Случайно сядам точно до него. Сцената всъщност е конферентна зала. Чинове са наредени в правоъгълник в средата и отстрани - столове. В центъра на правоъгълника има „ритуална“ масичка, която по-късно ще се превърне в инструмент за духовен катарзис.

Провокаторът между чиновете развива тема, която не помня. Публиката се смее, отпусната е, този в средата се прави на шут и всички се радват. Започвам да се чувствам неудобно в обувките си, заради глупостите, на които се радват.

Нещата постепенно стават сериозни. Може би само за мен. Той, без обувки, от едната страна на огражденията и зрителите, удобно приседнали между кожите по краката си – от другата.

Този без обувките излиза и измива лачените обувки на жена от публиката със светена вода от кофа с гъба и прах от тебешир. Той е Мария Магдалена, недостоен да измие босите й крака. Няколко жени от публиката започват да вникват в себе си, вглъбяват се, останалите остават на повърхността на случването и с оценка наблюдават груповия лидер. Започва да им липсва дрехата му на шут.

Отново в огражденията шутът застава на четири крака и ръмжи като куче, докато ръмженето не се превърне в давене. Изправя се и гордо заявява, че е открил психосоматиката си в рамките на три пръста над адамовата ябълка. Публиката прехвърля лекциите през деня, за да открие някакво по-стойностно определение на „психосоматика“.

Млада дама от публиката е твърдо решена да се подложи на психодрамата. Поканена е да седне на масичката-олтар. Сама решава, че е принцеса. Изпъчила е гърди и явно прейграва, гледайки останалите от високо. Три секунди слава. Следващата роля, в която е поставена от груповия лидер е на куче. Дамата изглежда да се чувства комфортно и в нея, върти опашка и се чеше с десен заден крак. Действително ли това е израз на скритите й чувства? И тя се съмнява, но не е готова да ги изрази. Ръмженето на шутът от преди минути вече не изглежда преиграно.

Жена на възраст е в другата крайност. Без да се натрапва, удобно седнала в стола си и покрила себе си с „шарена кожа“, тя присъства от началото до края на случването. Тук и сега. Нейната спонтанност Джейкъб Морено би определил като характеристика на здравата й жизнена личност.

Фазата на действието е към края си. За начало на дискусията лидерът избира простичкото „Коя си“. Сред отговорите се откроява един „Аз съм“. Шекспиров отговор на Шекспировия въпрос, но без колебание. Жената, която го дава е приканена да го повтори няколкократно. Изправена на един от чиновете. Аз съм. Сяда си видимо доволна, че е изразила себе си в групата. Макар да не прекрачва собствената си граница. Свикнали сме да се задоволяваме със себе си.

В края на спектакъла чиновете са съборени на земята и образуват лабиринт, от който излиза единствено шутът. Зрителите пристъпват в него едва когато действието е свършило и той вече не води до никъде.

На същия спектакъл съм била и друг път. Виждала съм хора, които плачат, в средата на лабиринта, от щастие, че са тръгнали по пътя към себе си. Става ми тъжно, че от присъстващите никой не поема по тази пътека.

Асоциативното мислене ме води към генерализации с публичното пространство. Шутовете в политиката, в администрацията, в социалния ни живот. Без шутовската си дреха, лидерът не би успял да задържи вниманието на групата, но с нея не успява да прескочи повърхностното третиране на дневния ред. А на дневен ред са окупацията, корупцията, политическата воля, емиграцията, гражданското самосъзнание, все теми, в които единствено масовият катарзис може да доведе до прогрес.

Обществото ни има нужда от психодрама, но не е готово да я случва тук и сега.