От архива: Името ми е Васил, от Карлово съм...

От архива: Името ми е Васил, от Карлово съм...
Портрет на Васил Левски от художника Росен Райчев. Източник: БГНЕС
A A+ A++ A

„Името ми е Васил, от Карлово съм... Занятието ми е да облекчавам съдбата на българите и аз обикалях, за да им давам вяра и упование в бъдещето.“

Дори само тези думи да бе изрекъл, Апостола щеше да остане в националната памет. Защото не е толкова важно какво е казал, колкото какво е правил. Какви жертви е извършил за благото на Родината и най-вече за благото на своя народ. Всички знаем, че преди всичко в основата на неговата личност е било желанието да облекчи съдбата, да вдъхне вяра и сили.

Пишейки за такава свята личност обаче, патетиката понякога взема превес, а клишираните фрази не могат да бъдат заменени. Да, може би си припомняме за Левски като че само в дните на неговите годишнини, но и в дни на тежки времена като днешните неговото име се споменава неведнъж. Име-монумент, което граничи със светиня.

Личността зад историческата икона

Когато трябва да опишем човека Левски обаче, виждаме колко трудно се улавя неговата истинска същност. Идеалист до мозъка на костите си, Васил Кунчев не живее своя живот, а един живот, пълен с висши цели. Живот, подчинен на бъдещето. Неговото битие е с поглед, зареян Там.

Там, където е свободата, всички са братя и се обичат. Там, където управниците са почтени, където равенството е всекидневие и няма отцепници.

Как да уловим ефирността на неговата личност, когато тя е въплътена в идеал? Преди всичко, никъде у него не можем да уловим жест, каквато и да е наченка на поза. Нищо егоцентрично няма при него, няма суета. Но има една тайнствена притегателна сила, която е убеждавала малки и големи в правотата на неговите вярвания. Той никога не си служи с външен блясък, с театрални ефекти, за да поразява въображението на народа.

Онези прочути негови фрази, достигнали до нас, днес са ни толкова близки, а същевременно са толкова чужди на всяка украса и патетика. Като самородни кристали, те са пълни с истина, демократизъм и мъдрост, сякаш са извадени от народните песни. Левски не е произнасял речи, но е умеел да убеждава като никой друг.

Сякаш той е самото революционно дело, въплътено в един млад, рус и весел човек. Герой, толкова скромен и ведър, а толкова харизматичен.

Сила, мистерия и скромност увенчават ореола

Без така модерната тогава брада, лицето на Дякона говори само за себе си. Цялата сила на това народно лице е съсредоточена в очите. Той съзира ведрото бъдеще на България, убеден е в него. Но къде остава личното щастие, къде са мечтите за дом, жена и деца, които дори революционерите имат?

Знаем за любовите на Ботев, Стамболов и Бенковски, но каква е личната история на Левски? Къде дълбоко е потулил своето его така, че дори в погледа му да се вижда единствена „горда майка България“, а кристалносините му очи да отразяват само прелестите на „небето като от коприна“?

Вазов го нарича с преклонение едновременно невидим фантом или сянка, демон и светец. Защото той е неуловим. Неуловим като всичко ценно в живота. Всичко ценно, събрано във височината на неговия пиедестал – ефирен като любовта, светлината, мира и състраданието, въплътени в Левски. Без материални изгоди, без сивата проза на битовизма.

Щом споменът замре, значи народ не сме

Всеки народ има нужда от герои. Макар такива днес да са рядкост, тези от други епохи обаче ни крепят в смутни времена на безизходица. В тях намираме своята искрица надежда, в тях намираме онзи стълб, върху който да градим.

Паметта на българите за Левски и будителите е тази, която размахва показалец на всеки самозабравил се политик. Която не дава покой на съвестните родолюбци и задава въпроса: „Накъде отиваме?“.

Всеки българин носи част от Апостола. Не всеки може да е революционер или герой, но всеки може да стори добро. Всеки може да се старае да пази природата чиста, пространството пред и вътре в дома си чисто. Но най-вече – да пази пространството в себе си чисто.

Защото нашата Република няма как да е „чиста и свята“ без чистите помисли, намерения и идеали на всеки един от нас.

Едва тогава небесносините очи на Левски заиграват и усмивката озарява лицето му...

Материалът е публикуван за първи път на 19 февруари, 2014 година в Novinite.bg.

#Васил Левски #Апостола #България #Дякона #Карлово

Последвайте ни в Twitter и Facebook

Още по темата:

Коментирай

Най-четено от Гледна точка
Последно от Гледна точка

Всички новини от Гледна точка »