Достойни ли сме да имаме културна столица на Европа?

Притихнал салон. Светлините светват и актьорите излизат на сцената. Пиесата започва. Чуват се първите реплики и...телефонен звън раздира залата.

Зрител търси мобилното устройство, намира го, вдига и разговаря с приглушен тон, след което затваря. През това време пиесата тече, актьорите се опитват да се съсредоточат в играта, а раздразнението се прокрадва между редовете зрители.
Някой от съседните седалки дъвче дъвка, друг – бадеми.

Такава е картинката при почти всяка постановка у нас, с малки изключения.

Според очевидци, подобен сценарий се разиграва дори и на концерта на прочутия оперен певец Андреа Бочели – там бадемите са заменени с нещо по-хранително и то не точно за душата – хот-дог.

В същото време ликуваме, че Пловдив е избран да бъде номиниран за Европейска столица на културата през 2019 година. Очаква се Градът под тепетата да получи 1,5 млн. евро от ЕК през 2019 г. за подпомагане на културната програма. Основните инвестиции обаче трябва да дойдат от самия град, държавата, структурните фондове и бизнеса. Все още държавата не е поела ангажимент с какви средства ще подпомогне инициативата. Пари все не достигат.

Истината обаче е, че не са ни виновни нито дупките в бюджета за култура, нито недовършеният Лувър или пък безумно високият данък върху книгоиздаването.

Истината е, че театрите са пълни, книги се купуват, а билетите за концерти изчезват за часове. Има глад за култура, факт.

Кога обаче ще се замислим, че може би културата не е просто в купения билет или книга? Това е само първата стъпка.
Оттук нататък тръгваме на пътешествие с малки стъпки (сред които неизменно е и изключеният телефон в театър или опера). Малки стъпки, които са отдавна усвоени от европейците. Европейци, каквито държим да сме, но дали и през 2019 година ще бъдем? Тогава, когато погледът на цяла Европа ще е вперен в нас, в Пловдив.

Колко достойни сме за това?