Иво Иванов: Читателите ми плачат с моите сълзи и се смеят с моя смях

Иво Иванов спокойно може да бъде провъзгласен за един от най-талантливите съвременни български автори, макар че не е получавал никакви литературни награди и далеч не е толкова възхваляван, коментиран и интерюиран от големите български медии, колкото например Георги Господинов, Радослав Парушев, Калин Терзийски или Алек Попов.
Иво, обаче, притежава редкия талант да разказва невероятни истории – тъжни, смешни, философски и трогателни - и да кара читателите си да се смеят, да плачат, да чувстват и да мислят. На стила му трудно може да бъде лепнат етикет – някои го определят като спортен журналист, други като писател, някои дори го сравняват с Труман Капоти и Хънтър Томпсън.
Първите му две книги - „Отвъд играта. За спорта и още нещо...” част 1 и 2 са отдавна изчерпани и са библиографска рядкост, а „Кривата на щастието“, която излезе по-рано тази година все още може да бъде намерена по книжарниците. И трите са сборници с истории, които Иво е разказвал на читателите на „7 дни спорт“, „Телеграф“, „Спортал“, „Топ Гиър“ и др. Отскоро Иво е автор и в сайта OFFNews.
Роденият в София Иво живее в САЩ вече повече от 20 години, но това лято българските му читатели го посрещнаха като рок звезда в столичен клон на книжарница „Хеликон“, където издателство „Вакон“ беше организирало среща и раздаване на автографи.

Как се озова в САЩ?

Относително тривиално - отидох да следвам магистратура в Канзаския университет. Исках да науча каквото мога не само на академично ниво, но и да попия всичко до което успея да се добера: манталитет, популярна култура, хумор, жаргони, и т.н., и т.н. Надявах се да дешифрирам американския начин на живот, да минат и моите колела по пътищата на щатите и по тяхното мислене, да разбера какво са имали предвид Керуак, Стайнбек и Пърсиг и след това да взема всичко научено и да го върна заедно със себе си в България, която обичам до безумие. Тогава имаше такъв почти Павловски рефлекс - бяхме държани затворени толкова дълго, че искахме отчаяно да се гмурнем в останалия свят и да изживеем всичко това, от което ни бяха охранявали цял живот. Помогна ми един от най-добрите приятели на баща ми - арменец, с когото са били състуденти по ядрена физика. Той бе попаднал в Калифорния след голямото арменско преселение в края на 60-те. Между другото, арменците са изключителни хора - сплотени, добри, предприемчиви и благородни. Винаги ще бъда признателен на тази общност за всичко, което направи за мен и дано някой ден да мога с нещо да и се отблагодаря. В крайна сметка, перманентното ми връщане в България не се състоя...Съдбата бе решила друго - срещна ме с едно момиче на име Джейми, която стана моя съпруга, родиха се децата ни, нагазихме дълбоко в професиите си и ето че четвърт век по-късно съм все още тук. Струва ми се обаче, че завръщането някой ден ще се състои...

Кога започна да пишеш и какво те подтикна?

Като че ли винаги съм изпитвал вътрешна необходимост да пиша и предполагам, че съм започнал малко след като с огромно облекчение съм научил за съществуването на букви, думи и изречения. Спомням си смътно първите си съчинения в училище, търсенето на свой собствен глас...Още тогава знаех, че поставяйки мислите и впечатленията си върху хартия, те някак си се изкристализираха и си заставаха на мястото от само себе си... Бях пленен от архитектурния елемент в писането и възможността за създаване на цели светове, ограничавани единствено от собственото ти въображение. Всичко, което се искаше, бе мастило и хартия...

Къде публикува първия си материал?

Във вестник „Старт”. Тогавашният заместник-главен редактор Климент Величков търсеше човек, който да има познания за американските спортове, а това не беше лесно в пред-интернетната епоха. Също така, годините на цензура бяха ограничили допълнително достъпа до неща като американския футбол, НБА, НХЛ и т.н. Майка ми работеше в консулския отдел на американското посолство и аз бях израснал сред американци - имах от дете възможността да гледам тяхната телевизия и да следя професионалните и колежанските им лиги. Климент очакваше първата ми статия да бъде за Лари Бърд, Меджик, Уейн Гретцки или Джо Монтана, но аз отидох директно в 127-мо училище и написах своя първи текст за великолепния учител по физическо Младен Младенов - човек, от когoто винаги съм се възхищавал. Той собственоръчно бе създал някаква баскетболна автономна република в това училище. То бе станало спортна институция и инкубатор за елитни баскетболисти. Между тях, разбира се, бе и легендарния му син - Георги Младенов. Месец след като статията бе публикувана, Младен Младенов ме откри на един мач в зала „Универсиада” и така ме прегърна, че още ме болят ребрата. Велик човек!

Водиш ли си статистика колко си написал?

Не. Понякога се натъквам на стара история, която е от толкова отдавна, че почти не мога да разпозная себе си в нея. Това всъщност е логично - ние се променяме през годините. Преди 20-30 години е имало много различен Иво от този, който се опитва да разказва историите си днес.

Как си избираш темите?

Не е достатъчно една история, събитие или личност да са интересни. Аз се натъквам горе-долу на 100-200 интересни истории на месец. Но решавам да пиша само, когато някоя от тях се пресече някъде с моите собствени житейски вектори.
Трябва да усетя нещо...нещо, което да провокира емоция или аналитичен размисъл. Затова не преставам да се изумявам, че тези истории намират читатели. Винаги съм мислел, че те са прекалено лични и че малко или повече ги пиша за себе си. Но тази форма на белетристична терапия се оказа необходима и на други хора - това е едновременно изненадващо и вдъхновяващо за мен - кара ме да вярвам, че от историите има смисъл. Може би мисията им е да построят мост през океана и да пропътуват до сърцата на хора, които говорят езика им, които ги разбират и които дори имат нужда от тях.

Би ли писал за нещо, различно от спорт?

Спортът винаги е бил претекст - възможност да открехна вратата и да сложа крака си в процепа. През създалото се пространство искам да прокарам някои други неща, които да помолят читателя за независимо мислене. Да го провокират да задава въпроси и да не спира да търси техните, понякога неоткриваеми, отговори.
Става дума за неща, които би трябвало да вълнуват всеки мислещ човек: ако сме тук за толкова малко - едно дихание, което едва-едва да разроши тревата, то какъв е смисълът от нашето съществуване? Каква е натурата на злото? На доброто? Може ли да има равновесие между двете? Какво ни разделя? Какво ни обединява? Има ли обществено съзнание? Има ли логика в живота? Има ли логика в смъртта? Имаме ли трайно място във Вселената? Знам, че няма категорични отговори, но точно в това е красотата на въпросите. Търсенето осмисля живота...или поне моя живот.
Ние всички сме на път. Всички знаем къде ще свърши и е много важно да не спираме да се движим по него. Ужасно е да спреш да живееш преди да си умрял. Като че ли задаването на въпроси е моето движение и според мен аз пиша не толкова за спорт, колкото за голямото търсене, което ни води напред по пътя, за да ни превърне в живеещи хора.

Как протича процесът и колко време ти отнема написването на една история, заедно с проучването?

Това е много относително. Има истории, които отнемат години. Има и някои, които написвам за 20 минути и които в повечето случаи са импулсивно отразяване на някакво събитие (например разказът без глаголи за авто-състезанието от веригата НАСКАР). Самият процес е малко хаотичен: аз по принцип страдам от остра информационна болест - ровя се във всички чекмеджета на медийното пространство, поглъщам голямо количество художествена, документална и научна литература и се опитвам да пътувам когато и където мога.
Досадно любопитен съм. Непрекъснато имам усещането, че изпускам нещо важно, което се случва точно там, където ме няма. Жена ми нарича това състояние “информационна параноя”. Контактният характер, поне по мое време, беше една от основните характеристики на българския манталитет. В резултат, аз съм много социално животно, създавам си лесно приятелства и запознанства на всяка крачка и се отнасям с отговорност и без предразсъдъци към всяко едно от тях. Давам си сметка, че именно благодарение на българския си характер се радвам на интересни и добри приятели, сред които има професори, боклукчии, лекари, механици, строители, сенатори, треньори, писатели, спортисти, разносвач на вестници и т.н. Имам дори много добър приятел бездомник, с когото играя шах в едно кафене и който вече с години отказва всякаква финансова помощ. Само от тези хора съм събрал толкова истории, че няма да ми стигнат два живота да ги разкажа. Ако към това прибавим и факта, че от около десет години слушам непрекъснато разнородни радио предавания (чрез подкастинг), придвижвайки се от точка А до точка Б, става ясно че се натъквам на стотици интересни теми всеки месец.

Но, както вече споменах, само тези, които по естествен път активират или много силна лична емоция, или някакво екзистенциално съзерцание, могат да ме накарат да пиша. Що се отнася до самия процес, някой ме беше посъветвал преди много години, да си закача дъска на стената, на която да чертая сториборд на всяка история преди да я сложа на хартия. Нямам необходимите дисциплина и мозъчни структури, за да направя такова нещо. Сторибордът остава в главата ми. Най-често пиша историята постепенно точно там - сред многото бръмчащи мухи и други загубили ориентацията си насекоми. Събирам фактите понякога с месеци, дори години, и ги оставям да се мариноват в собствените ми преживявания, емоции и формиращи спомени. Постепенно, контурите на историята започват да се измъкват от мъглата. Често отделните точки се съединяват някак си от само себе си и то най-вече докато тичам или карам колата си някъде по безкрайните шосета на американския Запад. Постепенно историите придобиват част от мен и аз придобивам част от тях...до такава степен, че ce превръщат във фракция от мен - от това, което съм като човек.
И когато най-после седна зад компютъра всичко се излива наведнъж, органично застава на мястото си и придобива плътност. За мен тези разкази са истински, защото са минали през душата ми, през емоционалния ми филтър, през годините ми на майката Земя. Винаги съм ги смятал за мои си размисли и терзания, от които само аз бих имал полза и това, което ме шокира е, че и други хора откриват в тях по нещичко за себе си.
Наскоро си мислих за това и за всички хора, които дойдоха на представянето на една книга, която е просто сборник със статии и единственото обяснение, до което можах да се добера е, че може би съществува някакво групово съзнание, което обединява определени хора, за да ги направи съмишленици. „Хеликон” беше пълен с хора, които виждаха света през същата призма през която аз го гледам от дете и съм уверен, че ако имаха време щяха да разкажат тези истории по същия начин или дори по-добре. Затова ги помолих те самите да пишат или творят, каквото и да е призванието им, защото познавам себе си и съм сигурен, че те са дарени с далеч повече талант. Така или иначе, това беше върхов момент в моята „крива на щастието”. Знам, разбира се, че книжарницата, която бих напълнил с хора, които не понасят разказите ми, е далеч по-голяма, но...аз ще избера да не мисля за тях, а да си пазя спомена за всички тези усмихнати, добри човеци, които бяха дошли да ми стиснат ръката и да ми кажат с очите си, че не съм си пропилял живота.

На корицата на книгата те сравняват с Труман Капоти и Хънтър Томпсън. Ти с кого би се сравнил?

О, аз съм много далече от тези колоси на световната литературна съкровищница. Освен това подобни сравнения, без съмнение, будят справедливия гняв на истинските майстори на перото у нас. В момента България гъмжи от творчески талант. Ние имаме истински писатели - хора посветили живота си на литературата, които действително заслужават подобни сравнения. Автори с въображение, самобитен стил и колоритна палитра като Георги Томов, Господинов, Карабашлиев, Петър Делчев и мн.др. Толкова е хубаво, че литературата ни изживява Ренесанс в тези толкова тежки времена и че има цяла езиковедна гвардия, която води нашата обсадена от чалга книжнина към новите, необетовани територии на предстоящото столетие.
А аз нямам право да се сравнявам с никого, защото не съм на това ниво и едва ли някога ще бъда. Аз просто разказвам действителни истории, които ме вълнуват. Не е нито журналистика, нито литература. Не знам какво е... Ще продължавам да правя това, което мога, в малкото пространство, което съм издялкал, без дори да искам и когато изстине необходимостта от това, ще продължа да пиша и публикувам историите, но вече само в главата си.

Как би определил стила си?

Някой го беше нарекъл “спортен екзистенциализъм”. Кой знае? За спорта е ясно...Що се отнася до втората част - със сигурност съм запален консуматор на екзистенциализъм: От Сартър до „Пинк Флойд”. Може би, чрез осмоза нещо се е промъкнало и в статиите ми.
„Спортен екзистенциализъм”? Моите верни приятели на маса и обиграни зевзеци - Кедъра, Коко и Васко сигурно биха го нарекли “спиртен ивовизъм...”

Кой е любимият ти автор?

Безкрайна и невъзможна тема... Понеже се променяме непрекъснато с времето, най-любимите ни автори също следват интервалите му и сменят местата си с почти ритмична последователност. Всъщност, когато дадено произведение те е докоснало, то остава любимо завинаги. Но ти попита кой е най-любимият автор... Не мога да ги класирам...Някога може би е бил Кестнер, Астрид Линдгрен, Конан Дойл, Джек Лондон, Верн, Фенимор Купър, Стивън Кинг, Урсула Ле Гуин, Стайнбек.
По-късно: Азимов, Йовков, Бредбъри, Хашек, Чандлър, Артър Кларк, Вежинов, Ремарк, Гор Видал, Вонегът, Хелър, Керуак, Дъглас Адамс, Достоевски, и пак Стайнбек.
Още по-късно: Кен Киси, Пърсиг, Гинсбърг, Кормак Макарти, Дейвид Мамет, Паланиук, Буковски, и пак Стайнбек. Точно днес: Томов, Гарсия Маркес, Сенкевич, Карабашлиев, и, разбира се, Стайнбек. Утре? Не съм сигурен, но вероятността да присъства Стайнбек е значителна… Тимшел!

С кого би написал съвместна книга?

За нещастие, човекът с когото всъщност бяхме започнали да пишем книга заедно преди много години, загина в автомобилна катастрофа преди да е навършил 30. С него бяхме на една и съща честота - завършвахме си мислите и изреченията. Това е много рядко. Днес имам един-двама такива приятели, с които бихме могли да си бъдем от полза в подобен проект. Няма да сме Илф и Петров, разбира се, но сме в една плоскост и в тандем бихме могли да компенсираме дефицитите си. Става дума за хора, които са в България и които познавам от дете. Надявам се, че всеки човек има поне един-двама такива хора в живота си. Хора, с които пише книга, независимо дали го осъзнава или не. А ако нямаш такива приятели, много от листовете ти ще останат бели и в самия край определено ще бъде трудно да откриеш романа си в библиотеката на живота.

Писал ли си поезия?

Мда, определено се е налагало. В повечето случаи спонтанно. Никога обаче не съм правил опит да публикувам или поне да споделя дори един стих и сигурно никога няма да го направя. Навярно от милосърдие към многострадалните читатели, тъй като си давам сметка, че моята поезия би накарала вогоните на Дъглас Адамс да си направят междупланетно харакири.
Ако оставим шегата настрана, винаги ми се е струвало, че поезията е прекалено личен процес, който може да бъде разбран само от теб самия. Както вече е ясно, сред многото ми трески за дялане, една от най-големите е крайно изострената емоционалност. Давам си сметка, че понякога забелязвам неща, които не би трябвало да забелязвам. Не е свръх-аналитичност, а свръх-чувствителност. Боря се срещу тази своя тенденция, но засега тя ме води на нула, а мачът вече е минал средата.
Така или иначе вярвам, че има някои ситуации в живота, които могат да бъдат решени само с поезия. И въпреки че никога няма да публикувам моите римуващи се мисли, аз консумирам огромно количество поезия още от дете. Винаги ме е привличала ритмиката в речта…тайнствената симетрията на мислите, пристигащи директно от душата. В ръцете на големите майстори поезията не е въпрос на техника, а на вълшебство. Шекспир, Есенин, Роберт Бърнс, Пушкин, Яворов, Шели, Байрон, Лермонтов, Т.С. Елиът, Джим Морисън, Смирненски, Халил Джубран, Маргарита Петкова, Висоцки и много други са причина да осъзная, че поезията присъства във всичко около нас…включително и в прозата.

Какво четеш в момента?

“Началото на безкрайността” от един от доайените на квантовата механика Дейвид Дойч. Много завладяващо-объркваща книга, която ще трябва да започна да чета отново веднага, след като я завърша. В последно време изпитвам огромен интерес към научната литература, което може би се дължи на човъркащият ме напоследък агностицизъм.

А какво пишеш в момента?

Една безкрайна история, която ме изтезава вече повече от десет години и заради която съм пропътувал десетки хиляди километри из някои от най-непосещаваните и диви кътчета на Америка. Тази сага вече е станала толкова голяма, че ще й трябва отделна книга. Отдавна спрях да храня илюзии, че ще я побера в статия. Има прекалено много герои, антигерои, сюжети и подсюжети. Не знам нито откъде да започна, нито къде да свърша…затова в момента пиша средата.

По какви критерии подбра материалите за „Кривата на щастието“? Брой споделяния в интернет, например, или тези, които са ти най-близки до сърцето?

Най-сигурният индикатор, че си задала хубав въпрос е когато не мога да намеря отговор. Не знам точно как избрах историите. Със сигурност не е по броя на споделянията, тъй като дори нямам такава статистика. Някои от текстовете действително са ми близко до сърцето. Някои са дори прекалено близко. Може би не е трябвало да ги включвам…поради същата причина, поради която споменах, че не публикувам поезия.
Наскоро, още преди твоя въпрос, се замислих за разказите в книгата и се опитах да открия някаква съединителна тъкан между тях. Не намерих нищо категорично, но…като че ли долових присъствието на един натрапчив въпрос в много от статиите. Той се появява още в първия текст… може би в него е нишката, ако въобще има такава.
Книгата някак си сама нареди себе си. Единственото, което се опитах да направя целенасочено, бе да внеса и малко сатира и хумор, особено там, където усещах, че е необходимо. Накрая самото страниране за печатницата ни наложи да включим и няколко текста, които не бях предвидил.

Пишеш/писал ли за някое американско издание?

Писал съм за голям вестник в нашия район: „Канзас Сити Стар”. През 2008-ма спечелих техен есеистичен конкурс и получих договор. Дадоха ми колонка в печатното издание за една година и блог за неограничено време. Статиите бяха предимно на социална и политическа тематика. Някъде през 2009-та спрях да пиша в блога - просто жонглирах прекалено много неща и трябваше да се откажа от нещо. Предполагам пак ще започна някой ден.

Би ли издал тези истории на английски?

Да. В момента ги превеждам и ако се намери издателство, ще ги пусна да бродят из Америка. Всъщност, някои от тях навярно биха били по-злободневни за тукашното общество. В същото време, самата междукултурна логистика ме затруднява при превода. Проблем, който едва ли ще мога да отстраня напълно.
Имам, например, един текст, който зависи до голяма степен от присъствието на “бялата лястовица” в метафоричния фонд на читателя. Но това означава, че трябва да преразкажа успоредно и “По жицата” и въпреки това тукашният читател пак няма да може да усети напълно точно какво имам предвид така, както би го усетил един закърмен с Йовков българин.

Твоите приятели в Америка знаят ли за литературните ти занимания?

Знаят, но само в общи линии. Когато се виждаме, говорим за други неща. Но понякога търся помощ от конкретни хора за някои разкази. Понякога дори пътувам заедно с приятели към дадена история. В повечето случаи, обаче, съм сам в писането си. Най-добрите ми приятели тук, от време на време, са успявали да ме накарат да им преведа някоя и друга статия.

Когато те питат какво работиш – какво отговаряш?

Поредният хубав и труден въпрос. Обикновено отговорът продължава известно време. От девет до пет минавам за директор по маркетинг в една голяма социална агенция. Но аз съм също графичен дизайнер на агенцията и уебмастър. Управлявам 5-6 страници на компанията и поне още толкова в социалните мрежи. Оборудвал съм малко филмово студио, където от много години правя образователни, корпоративни и рекламни филмчета. Режисирам, снимам, монтирам, конструирам компютърни графики, озвучавам и т.н. С това се занимавам още преди видео-компресията и дигиталният монтаж да революционизират тази сфера. Освен това, тренирам два отбора: един футболен и един баскетболен. Всяка събота водя и спорта в едно радио предаване. Понякога повече от всичко ми се иска да има повече часове в денонощието.

Какъв би бил, ако беше останал в България?

Дон Кихот… като всичките си приятели.

Очакваше ли подобно посрещане от читателите ти в „Хеликон“?

О, не! Това беше тотален шок. Даже помислих, че повечето от тези хора са там за нещо друго. Казах си, че сигурно има някакво друго мероприятие в книжарницата. Бях напълно зашеметен, когато разбрах, че действително “Кривата на щаcтието” ги е събрала в „Хеликон”. Не можех да повярвам, че всички тези усмихнати, добри, слънчеви хора са там заради историите ми...не можех да повярвам, че са истински.
Както вече стана дума, в повечето от историите е вписан и моят живот, моите години, изпитания, терзания и т.н. Ако има някакви изводи и философия в тях, те са крайно идеалистични – като мен самия. Това означава, казах си, че всички тези хора са болни от моята форма на наивитет и споделят моя идеализъм. При това в страната, която непрекъснато е обвинявана в негативизъм, циничност, завист, предразсъдъци и т.н. Исках да се убедя, че хората в книжарницата не са мираж...исках да им стиcна ръцете, да ги погледна в очите, да ги прегърна. Така и стана - бяха истински, дишащи, чувстващи хора и дано не се променят никога, за да мога и аз да чета някой ден техните книги.

Кое те вълнува повече – това, че хората плачат, когато четат историите ти, или това, че се смеят?

Това е страхотен въпрос. Много ти благодаря за него, защото ме накара да се замисля за нещо, което някак си винаги ме е вълнувало, без да съм го адресирал съзнателно към себе си. Ясно е, че и в двата случая става дума за емоции - смехът и сълзите ни различават от останалите млекопитаещи. Като автор, ако успея да постигна едното или другото, явно съм успял да въведа читателя в съкровена за всеки пишещ човек територия. Истината е, че ако съм стигал до такова място с историите си, не съм го правил самоцелно...просто аз самият съм плачел или съм се смял докато съм пишел разказите.
Ако съм разплакал някой, то искам той да знае, че е плакал с моите сълзи. Ако се е смял, в смеха му е бил и моят смях. Има разкази, които са много тежки и ме смазват в емоционално отношение. Написвам ги и после не мога да функционирам нормално известно време. Опитвам се да ги оставя зад себе си, не ги чета никога повече, но те, разбира се, си остават с мен. Това, което съм забелязал е, че написването им, подреждането им в изречения и завършени мисли има терапевтичен ефект. Ако нещо ви измъчва - напишете го: не го дръжте в себе си под налягане завинаги. Ценя плачещите истории. Но ценя и смеещите се. Понякога, много рядко, се появяват и такива истории, в които има място и за тъга, и за смях. Но това е рядко и ценно равновесие, за което няма рецепта или емотикон.
В крайна сметка, въпреки многото думи, като че ли не успях да отговоря на въпроса ти. Не знам дали да се смея или да плача.