Честит 15 септември, българи!

Родители направиха тази сутрин кордон пред родно школо, за да не седнат до децата им няколко сомалийчета и афганистанчета. Рискът да бъде затворено училището, ако отпишат 18-те си ученика, не ги плаши. Страх ги е, както обясняват, от евентуална зараза при бежанците, от това, че децата им май не знаят български...

Преди години много ме стресна близка приятелка, като я чух да казва на сина си: „И да не си посмял да се върнеш тук“. Момчето беше прието в елитен колеж отвъд океана и само името на учебното заведение му постилаше път към много добра кариера. Но тя се страхуваше, че той може да се върне в България и да се похаби ...

Синът ми пък, като беше първолак и ги подреждаха в двора на училището, се хвана за едно момче, така влязоха в класната стая и седнаха на един чин, ръка за ръка. След години, когато вече пишеше упражнителни есета за кандидатстване в гимназия, прочетох с изненада обяснението му: „...хванахме се с Игнат за ръце и така пристъпихме в неизвестното“.

Оня ден десетки хиляди се изкачиха за пореден път на Кръстова гора да измолят избавление от Господа. Поляните около манастира „Света Троица“ според репортерските описания били като претъпкан бежански лагер...

Страхът като движеща сила в живота ни, страхът като житейска философия – дали си даваме сметка колко много зависим от тази пагубна духовна материя?

Добре е, мисля си, че в днешните протести срещу децата на бежанците нямаше учители. Българският учител има важна мисия, независимо от незавидното социално положение, в което обществото ни го поставя.

Ако в семействата цари страх и безизходица, кой друг, ако не учителят, ще помогне на подрастващите да стъпят на сигурно, кой ще пусне светлина в душите им? Кой ще им предаде мъдростта на предците ни?

Честит 15 септември, българи! Денят е подходящ да изпуснем малко парата, да вдигнем очи от нозете си и да погледнем с вяра напред.