Кампания "Всеки на свой терен"

Анализ на института „Иван Хаджийски“

Предизборната кампания 2014 в много отношения е безпрецедентна, но не поради свои предимства. Партиите сякаш работят „на свой терен“, със своите избиратели, и не се опитват да влязат в открит сблъсък или да се конфронтират чрез радикални публични оферти.

Причините са няколко. Несъмнено е налице умора от близо двегодишното политическо напрежение, започнало още с кампанията за ядрената енергетика. А от 2009 г. Борисов, след като взе властта, постави българското общество в състояние на постоянна следизборна кампания. Веригата протести – избори – протести – избори доведе до ситуация, в която реалният предизборен месец губи своята специфика като време на „кампания“. Партиите изглежда с пълно основание допускат, че всяка по-интензивна предизборна стратегия би дала обратен резултат.

Секторно капсулиране? В 42-ото ОНС бяха представени четири политически партии, които се разпореждаха самостоятелно всяка в своята политическа ниша. Вдясно беше ГЕРБ – без „синя” конкуренция; вляво БСП – също самостоятелна, без конкурент/партньор след изчезването на Българската евролевица от парламентарната сцена; в центъра ДПС – без центристкия партньор (и ракета-носител в лицето на НДСВ). „Атакистите” на Сидеров бяха единствените националисти. Парламентът се състоеше от четири партии-монополисти. Имаха двойници и конкуренти извън парламента. Трудното и неефективно функциониране на 42-ото ОНС, както и краткият му живот дадоха нов шанс на партиите извън парламента. Европейските избори го потвърдиха за две от тях като реалност, за други – като възможност.

Сега политическата битка протича не толкова между отделните формации като конкуриращи се проекти за управление, не толкова в публичното пространство, колкото във формиралите се политически лагери и вътре в самите партии. ГЕРБ и РБ създават впечатление, че взаимно си „подават топката“, като почти всекидневно се коментират едни други, всяка обвинява другата в натиск и ту приемат идеята за сътрудничество като „логична“ и „естествена“, ту я отхвърлят поради непочтено или непоследователно поведение на другия „десен“ партньор. ДПС и ББЦ остро се противопоставят една на друга в спор за мястото на политически център и балансьор. Грубият тон на двамата лидери един спрямо друг не е изненада за журналиста Бареков, но надхвърля традиционната сдържаност на Местан. Сблъсъкът на БСП и АБВ е мълчалив – с малки изключения за неканените „новодошли”, но и двете партии си дават сметка за дългосрочните последици от изборния резултат. Патриотичният фронт противопоставя проевропейска позиция на русофилската игра на „Атака” и има шансове да получи доверие като сериозната националистическа формация.

Преференциалният вот. След като евроизборите за първи път доказаха, че преференциалното гласуване в България може да работи, редица партии заложиха на него и кандидати в различни листи без стеснение агитират повече за себе си, отколкото за партията, от чието име се явяват. Плюсът е допълнителен шанс за привличане на гласове. Минусът – растат конфликтите и разочарованията и още повече се подкопава ниското доверие в партийната система. Три партии правят изключение. В ГЕРБ и ДПС няма борба за преференциален вот. На свой ред Миков заяви, че БСП е по принцип за преференциален вот, но за другите партии.

Задкулисие и публичност. Така голяма част от кампанията се случва на практика зад кулисите, а не пред обществото и медиите. В публичното си самопредставяне партиите също не държат да чертаят резки разделителни линии. Предизборните им платформи са доста сходни. Ако изключим щедрите цифри в платформата на ББЦ и по-решително лявата платформа на БСП, програмните приоритети си приличат и на практика обхващат всички сфери на икономиката и обществения живот. Няма сериозни промени в сравнение с платформите за предишните парламентарни избори през май 2013. Като че ли изминалата драматична година и половина не е накарала никого да ревизира сериозно схващанията си за необходимите действия в управлението. Навсякъде (освен при ДПС) присъства силен акцент върху активната роля на държавата на различни равнища. Отглас от протестите е появяващото се в програмите „гражданско общество“, без обаче мястото му да бъде ясно посочено. Парадокс – всички говорят, че мандатът на Орешарски е променил (за добро или лошо) България, но никой не търси нови пътища на развитие в резултат от тази промяна.

„Избягвайте острите ъгли”. Партиите проявяват подчертана предпазливост към теми, които биха могли да имат взривоопасен ефект върху кампанията, като казуса с КТБ. Същото важи за външната политика, където радикалното говорене е оставено на президента, правителството и отчасти на РБ. Същото важи и за т.нар. финансова катастрофа, чието обсъждане (на базата на цифри и тенденции, а не на общи твърдения) съзнателно е отложено за след изборите. Разпределението и шансовете на политическите сили сякаш произтича в много по-голяма степен от социологическите проучвания, отколкото от техните собствени инициативи. Впечатлението, че всичко е предрешено, разбира се, може да бъде опасно. Партиите предпочитат да прехвърлят тази предрешеност върху служебния кабинет (че той, едва ли не, предрешава) и да се дистанцират, колкото могат, от него. Никой не иска да рискува да наклони везните, защото не е сигурен в последиците. Всеки скандал би могъл да промени съотношенията. При наличие на безпрецедентно голям брой секции в чужбина, където няма изследвания, процентите и мандатите също могат неочаквано да варират.