2014: 3,5 млн. избиратели пратиха 8 партии в парламента

Парламентарните избори

Неустойчивостта на управляващото мнозинство в 42-то Народно събрание, антиправителствените протести, продължили цяла година, и ниското обществено доверие към институциите доведоха до оставка на правителството и предсрочни парламентарни избори. На 23 юли правителството на Пламен Орешарски подаде предварително договорена оставка, а на 27 юни на консултации между ГЕРБ, БСП, ДПС и представители на ББЦ за дата на предсрочния парламентарен вот е избран 5 октомври.

В резултат на гласуването в 43-то Народно събрание влязоха осем парламентарни групи. 84 мандата получи партия ГЕРБ, 39 за БСП, 38 за ДПС, 23-ма депутати за Реформаторския блок, 19 - Патриотичният фронт - 19, коалиция "България без цензура"- 15 мандата и по 11 за "Атака" и АБВ.

Българите, които упражниха правото си на глас на извънредните парламентарни избори, са малко над 3 501 000. Внушителен бе броят на недействителни гласове - 218 125.

Анализаторите бяха раздвоени от наличието на толкова много политически формации в новия парламент. Според голяма част от тях, партиите няма да постигнат съгласие и дори да се постигне коалиционно споразумение за правителство, то ще се задържи съвсем кратко и ще се стигне до нови избори.

Парламентарните избори през 2014 ще се запомнят с възхода на малките партии и неудовлетворението от големите. Освен това, на тези избори за пръв път две националистически формации влязоха в парламента.  

Преговорите за коалиция

Добре режисирана драма или импровизирана трагикомедия бяха коалиционните преговори след парламентарните избори на 5 октомври? Всъщност няма значение. Политическите сили седнаха на една маса по неволя, след като резултатите от изборите объркаха трудно пазените в тайна сметки на БСП и ГЕРБ: и двете признаха, че целта е била "голяма коалиция".

Безпрецедентните осем партии в парламента обаче направиха мисията невъзможна.

По-малко от 24 часа след изборите първият инстинкт на победителя ГЕРБ беше да заяви, че се очаква подкрепа от Реформаторския блок и Патриотичния фронт, за да сформира коалиция с тях. Сегашният премиер Бойко Борисов премина на формат, в който за разлика от предишния му мандат, завършил преждевременно през 2013 г., отговорността не е изцяло негова, а е споделена: подкрепа за неговия кабинет срещу министерски кресла.

Последваха няколко седмици на преговори в няколко кръга. Два бяха официални. Първо ГЕРБ „проучи“ възможността за съюз с всяка от останалите седем партии, чрез посредници (защото самият лидер Борисов не се включи); после обяви, че ще има нови разговори с още четири (БСП, Реформаторите, Патриотичния фронт и АБВ) и това подтикна наблюдатели да говорят за „правителствен кастинг“. В действителност през цялото време течеше и трети, „паралелен“ кръг, при който недоволните от преговорния процес кандидат коалиционни партньори сновяха в кулоарите на парламента, между отделните партийни кабинети, в опит за доизясняване на позиции и условия.

Най-зрелищният участник бяха Реформаторите: сякаш от самото начало сигурни, че без тях управление няма (нещо, което и самият Борисов изтъкна), те непрекъснато променяха условията си: първоначално дори отказваха да приемат  Борисов за премиер, докато накрая ГЕРБ не обърнаха посоката на играта след като заявиха, че са съгласни да приемат вариант, при който лидерът на ДСБ Радан Кънев да е министър-председател. Въпреки това те се втурваха към централата на ГЕРБ след всеки ход на Борисов, който наглед заплашваше да ги остави извън властта.

Патриотичният фронт отказа да изпрати министри в управлението и с това направи невъзможен всякакъв вариант, различен от коалиция на малцинството: без ПФ парламентарното мнозинство на управляващите включва 118 от 240 депутати. Съпредседателят му Валери Симеонов заяви, че е готов да предложи експерти вместо политически фигури; а всъщност неговата коалиция си осигури двойствената позиция едновременно да подкрепя и да играе отчасти опозиционна роля в управлението, без да бъде припознавана от избирателите като „партия на властта“. Срещу участието й имаше и европейска намеса, след като европейските либерали (АЛДЕ) и консерватори (ЕНП) се обявиха против включването на националисти в българското управление.

Във втория случай посещението на председателя на групата на ЕНП в Европарламента Жозеф Дол се превърна  в истинско изпитание за Борисов. „Не трябва да има националистически формации,“ заяви Дол в прав текст, докато беше в София, поставяйки българския суверенитет под въпрос. Борисов първоначално изглеждаше склонен да го послуша. Крайният резултат обаче бе разширяване на коалицията, макар тя отново да не успя да добие парламентарно мнозинство след отказа на ПФ да влезе в управлението.

С АБВ (която първоначално не искше да влиза в управлението) преговорите бяха водени от ГЕРБ. Споразумението с Георги Първанов бе подписано в зала „Изток“, а с представителите на Реформаторите и Патриотите – в зала „Запад“ на Народното събрание. Така коалицията, включваща и десни, и леви, и националистически партии всъщност се превърна в съвкупност от двустранни ангажименти на Борисов, за всеки от които изглежда трябва да се грижи поотделно.

Като че ли преговорите не свършиха със съставянето на правителство: броени седмици след края им различни искания на ГЕРБ или Реформаторите често поставят целостта на коалицията под въпрос. Някои неща около седмиците на напрегнат диалог вероятно ще останат в пълна тайна. Но в коя ли демокрация политиците слагат всички карти на масата...