Кога станaхме толкова безчувствени, че забравихме, че имаме само един живот?

Живеем в забързан свят, във време, в което често няма дори кога да се обърнем. Потънали сме в грижите на ежедневието и често забравяме кое е наистина важното.

Ставаме, обличаме се, пием кафе, отиваме на работа, денят минава в изпълнение на задачи и решаване на проблеми, прибираме се, вечеряме и си лягаме. И така ден след ден... От време на време претендираме, че сме съпричастни към чуждата мъка. Даряваме по лев-два по празници и съвестта ни уж е чиста. А дали е достатъчно това, което правим... не знаем, не ни интересува.

Кога обаче станахме такива? Кога успяхме да станем толкова безчувствени един към друг, че да забравим, че живеем само един живот? Кога спряхме да се интересуваме от човека до нас, от мислите му, чувствата му, мечтите му? Кога станахме равнодушни, до толкова, че ако някой до нас умира, ние да гледаме в другата посока и да се правим, че го няма....

Рано сутринта е в софийското метро. Влакът се движи между станциите „Константин Величков“ и „Опълченска“. Заради ранния час вагонът е пълен и пътници, които покорно чакат следващата спирка. В този момент обаче младо момче изведнъж колабира. В момента, в който се свлича на пода и изпада в конвулсии, сякаш уговорили се, пътниците около него се дърпат възможно най-настрани, все едно е болен от рядка, но смъртоносна болест. Млади, стари, мъже жени... пълно мълчание... Само погледите им са се вторачили в момчето. И така няколко минути. Някой все пак се сети да се потърси връзка с машиниста, а само едно момиче се втурна да помогне на момчето, след като никой друг не понечи. И докато всички се суетяха, влакът достигна станцията, а младежът слава Богу се свести.

Ами ако изходът на тази история беше различен? Добре знаем, че когато става въпрос за подобрен инцидент бързата реакция на околните е често пъти животоспасяваща за пострадалия. Но защо, след като уж сме ходили на училище, информирани сме и живеем във високотехнологичен свят, никой не понечва да помогне на ближния. Ами ако това беше вашето дете, брат, приятел? Как бихте реагирали, ако знаете, че той колабира, а околните реагират така, сякаш той е част от интериора?

Някой ще каже, че паниката сковава хората, друг ще спомене, че в някои случаи не е добре да се мести болният... Аз пък смятам, че сме се променили толкова много, че сме станали толкова безчувствени един към друг, че забравяме, че живеем само един живот и трябва да го ценим! Въпросът е защо!