Желев или защо не трябва да страдаме

Малко ни е времето, твърде е малко, за да може който и да е да от нас да каже нещо историческо за Желю Желев. Още от сега обаче знаем, че ако е свързан с историята, със сигурност има три неща, които го правят неповторим.

Първо - той беше авторитетът, който не допусна в убийствено сложния преход при падането на българския комунизъм да се пролее и капка кръв. Убеждаваше агресивните да бъдат спокойни и влияеше на спокойните да търсят нови пътища за промяна. Гласът му бе кадифено мек като промените в тогавашна Чехословакия и твърдо безкомпромисен като промените в Полша - двете страни, който често повтаряше като пример за България в началото на 90-те. И поради това най-близките му приятели сред президентите бяха именно Вацлав Хавел и Лех Валенса, обичаше ги, а те говореха за него с безграничен респект.

Второ - Желев стана първият в българската история директно избран от народа президент - признание, което винаги ще се помни… И трето - той беше първият посткомунистически държавен лидер и с това наистина си запази много специално място в Българската история.

Пристигна на годишната среща на Атлантическия клуб в края на декември миналата година и говори за прехода повече от час, обърнат към най-младите членове на клуба. Ние с Мони Паси и останалите от Борда стояхме край него и внимавахме да не изпуснем и дума от неговите спомени, сякаш го виждахме за първи път. А той имаше какво да каже. И на колегите си президенти от Балканския политически клуб, основан по негова идея, и на приятелите си от село Веселиново, които никога не забрави, и на младите, които дори не си спомнят какво е комунизъм, но и на нас - тези които го бяхме слушали стотици път. Миналата седмица бях на вечеря при дъщеря му Станка и цяла вечер говорихме за него, за това, което е направил, за това, което винаги е искал да направи - да види България демократична, а българите - позитивни и усмихнати. Нищо повече. И сега, днес… когато го няма, сигурен съм, няма семейство в България, което да не си спомни за него, Президента, спокойният и непримирим интелектуалец, който ни учеше да бъдем честни, да не завиждаме и да работим много.

Ето защо днес, като си спомним за него, нека не страдаме. А да сме щастливи, че го имаше, че запомнихме неговите уроци и бяхме от поколенията, до които неговите думи стигаха.

Поклон, Президенте!