Имаме ли бъдеще, ако забравим за миналото?

Във времето когато бях ученичка, преподавателят ни караше да си водим бележки по книгите, които сме прочели. Тогава - още малка и необременена с понятия като расизъм и дискриминация - написах, че в „Пипи Дългото чорапче“ най ме е впечатлил мистериозният „негърски крал“, който беше баща на главната героиня. Въображението ми се развихри и започнах да мечтая за далечните земи, където се намира този човек и за различните хора, които живеят там. Прииска ми се един ден и аз да ги видя...

Тогава и през ум не ми е минавало, че бъдещото ми дете никога няма да прочете същите редове и да изпита подобни емоции. Е, да, но времената се менят и изглежда историята подлежи на редакция. Самият факт, че оригиналният разказ, измислен от шведската писателка Астрид Линдгрен, ще бъде променен, защото е расистки, леко ме втрещи. Запитах се защо нещо писано в друго време трябва да се приема като обидно днес. Това е като да набедим някого за грешките на предците му.

Случаят с „Пипи Дългото чорапче“ обаче не е единственият. Преди него поправки се гласяха и в книгите на Марк Твен, където авторът явно нанася непоправими щети на психиката на всички афроамериканци, като ги нарича негри. Да не говорим за прочутия криминален роман на Агата Кристи "Десет малки негърчета“, където самото заглавие се оказа проблем и бе променяно в различни вариации.

Корекциите на книгите ми напомниха и за промените в учебниците по история за трети клас у нас. Тогава обществото скочи, защото турското робство изведнъж стана „присъствие“, а пък Васил Левски бил заловен от „полицаи“. Управлението на Цар Симеон Велики и неговите войни с Византия не били оставили „трайни следи в българската история“...

Авторите се оправдаха, че промените са нанесени, за да не се обременява детското съзнание. Историци обаче отвърнаха, че така децата може да останат например с впечатлението, че процесът срещу Апостола е справедлив и присъдата е заслужена.

Питам се всички тези опити да се повлияе по някакъв начин на историята и произведенията доколко трябва да се разрешават. С други думи, след като веднъж сме почнали, кога ще спрем? Защото ако е така, едва ли ще е далеч времето, когато и рижата коса на Пипи може изведнъж да стане обидна и да бъде променена, или пък шедьовърът на Вазов „Под игото“ да бъде пренаписан, тъй като обиждал някого.

А ако изведнъж решим да забравим всички „лоши“ неща от миналото? Този утопичен свят, в който спомените ни са заменени само с правилно подбрани моменти, ще просъществува ли?

Всичко това ми напомня на книгата на Лоис Лаури „Пазителят“ и екранизацията по нея. Там главният герой е част от едно общество, в което липсват чувства и емоции, лъжата е недопустима, всичко е под контрол, а минало просто няма. Всичко е съвършено... И тогава на главния герой се пада нелеката задача да съхранява спомените на общността. Той обаче открива колко скъпо може да струва този подреден и клиничен свят и решава, че не е готов да плати цената.

В този ред на мисли време е да се запитаме какво бъдеще ни чака, ако нямаме минало? Как да се поучим от грешките, ако въобще не знаем за тях? Нали именно затова в училище „попиваме“ знания от тези преди нас, за да се превърнем в хората, които сме днес...