Имаме ли сърце поне по празниците?

На Разпети Петък една сърцераздирателна история ме накара да се запитам има ли сърце българинът. Същият този, който все по празници се бие в гърдите, че отделя пари за храмове, за домове за деца, дори за милостиня. Но какво става, когато трябва да помогнем на човек от плът и кръв, който стои непосредствено до нас?

В една от големите хранителни вериги в центъра на София точно в навечерието на един от големите християнски празници Великден се чува вик.

Добре облечен възрастен мъж се провиква: "Коя ръчичка ми открадна портмонето?". Хората се стъписват. Човекът започна да обикаля из магазина и да плаче: "Кой ми взе парите? Коя ръчичка го направи?". 

Хората започват да се дразнят. Чуват се коментари: "Ами къде си тръгнал бе, дядо?". С насмешка някой казва: "Ами като сновеш от ъгъл на ъгъл, така е". Човекът плаче, ръката му трепери и охраната го отвежда.

В такива случаи сме готови да се нахвърлим, като вълк на агне, вместо да попитаме с какво можем да помогнем.

Няма самарянство, няма жал. 

А човекът може би е изгубил цялата си пенсия, откъде да дойдат пари, като е достатъчно възрастен, за да не може да ги изработи?

Остава утехата, че има близки, които да се погрижат поне за прехраната му. А ако няма такива?

Защото от сънародниците си той не получи дори жал. Дори на Великден.

Кой в България се грижи за хората, изпаднали в беда? Не сме ли това самите ние? Все чакаме от държавата помощ - обвиняваме, критикуваме, изискваме. Но какво правим самите ние, когато човек до нас е в беда?