Македонското мерене на мускули, митинги и чужда пропаганда

В понеделник македонските лидери започнаха да си мерят митингите. Във вторник загърбиха разговорите задочно (всеки пред многохилядната си тълпа) или „на собствен терен“ (в скопските институции) и заобсъждаха в Страсбург кой има повече право: опозиционният лидер Зоран Заев, който иска оставка и преходно правителство, или премиерът Никола Груевски, който отказва това и припомня, че е демократично избран. С коментара си от сряда сутринта, че преходното правителство не бива да се изключва като вариант, европосредникът Ричард Хойт даде ясно да се разбере: за Европа е толкова възможно да е прав единият, колкото и другият.

За съжаление нито митингите, нито преговорите в Страсбург, които завършват като формални срещи между неособено заинтересовани един от друг държавни ръководители, помагат на Македония в момента.

Ситуацията в там малко напомня познат сценарий от много близкото минало. Макар мащабите да са различни. И вероятно някои от приликите да са случайни. 

В мига, в който премиерът Никола Груевски реши да отвърне на опозиционния протест на Зоран Заев, (някои побързаха да го нарекат "най-големия в историята на Македония") и започна внушителното групово извозване на привърженици на Груевски от всички краища на двумилионна Македония към столицата Скопие, външната подкрепа за кабинета се оказа значителна. Чете се писмо от председателя на ЕНП Жозеф Дол в подкрепа за управляващата ВМРО-ДПМНЕ. Развяха се различни знамена: сръбски, македонски, на партията (последните две на места бяха завързани едно за друго; човек да си помисли, че там партия и държава са едно и също). От трибуната се отправяха предупреждения за „врага и опасността“, каквито пък не сме чували в България, а по-скоро изглеждат характерни за други, много по-големи от нас държави.

А ден по-рано лично председателят на ПЕС Сергей Станишев пристигна в Скопие и подкрепи антиправителствения протест, като произнесе реч – на английски, разбира се; да не го обвинят случайно в националистическа агресия. Този протест се оказа просто огледало, в което контрасъбитието от следващия ден да намери своето отражение: демонстрантите развяваха македонски и албански знамена, виждаха се обаче и много български. Анализатори попитаха какво правят българските знамена на протеста, при положение, че по конституция българите нямат статут на малцинство в страната. Но всеки има право да прави каквото си иска: протестиращите в крайна сметка се набират от граждански организации, въпреки че – каква изненада – локомотивът е социалистическата опозиция. А няколко посланици, между които германският, британският и американският, искат оставки. Дотук всичко е в рамките на лесно въобразимото.

Но тази предвидимост сякаш омаловажава въпроса колко точно е затегната примката около Македония.

Като че ли има риск от задушаване.

Докато Заев и Груевски изправят медиите в страната на нокти, а международните медии интерпретират случващото се ту като „пропаганда“, ту като „заговор“, ситуацията вътре умело се използва отвън. Европейският парламент уж няма интерес от дестабилизация в Македония, на чийто терен обаче социалисти и консерватори водят „война чрез посредници“ (без непременно да имат последователни позиции; само преди две седмици евродепутатът Андрей Ковачев от ЕНП призова за оставка и преходно правителство). Западна Европа иска съблюдаването на демократичния процес в Скопие, а посланиците й упорито коментират вътрешната политика (не че говорят неистини). Да не говорим за Съединените щати, чийто посланик в Скопие, Джес Бейли, е неизменна част от политическите преговори и който заедно с редица други посланици (на Германия и на Великобритания например) отдавна е взел страната на Заев, призовавайки за преходно правителство в името на политическата стабилизация.

Да не говорим и за Сърбия, чиито знамена се вееха в тълпата на проправителствения митинг. За Албания – след като „Утрински весник“ и няколко телевизии съобщиха, че албанският премиер Еди Рама е посещавал албанското малцинство по време на протестите и допълнително насадиха напрежение, намеквайки, че малцинството (което впрочем е бъдещо мнозинство). За Гърция, но която отслабените македонски позиции в даден момент може да поставят в по-благоприятно положение в спора за името. За България, която е съседка, с която отношенията от години не са блестящи и която е изложена на пряка опасност от дестабилизация при нагнетяване на етническо напрежение, нещо, което вече не е немислимо да се случи.

... и за Русия.

Нейният „Балкански поток“, разклонение на „Турски поток“, изведнъж се оказа поставен под въпрос. „Турски поток“ на свой ред се появи, след като минаващият през България „Южен поток“ се оказа блокиран и от София, и от Брюксел . Както стана с „Южен поток“, материал в „Спутник“ открито намеква, че ключът е в тръбата и че действията на запада са насочени срещу „приятелски настроената към Балкански поток“ страна.“ В същия материал впрочем най-ожесточената атака е срещу България. Авторът (чиято гледна точка, разбира се, не е обвързана с редакционната политика на „Спутник“) твърди, че решението на Бойко Борисов да изпрати войски по границата повдига въпроса дали целта не е „анексия“ на Македония, която страната „окупира“ през Втората световна война и към която все още излъчва „агресивна реторика“. Стряскащо е, че историкът и шеф на Националния исторически музей Божидар Димитров е загатнат като пряк източник на държавна политика, бил „подшушнал“, че войските трябва да се дислоцират. Обикновено, почти казионно изявление на външния министър Митов е представено като знак, че България е най-инициативната страна във формулирането на македонската външна политика. Което, разбира се, би трябвало да е така; и разбира се не е.

Но поведението на Русия в крайна сметка е просто част от състезанието: тя не иска да е сред победените в пропагандната игра, в която противникът неизбежно представя Груевски като превъплъщение на (вероятната) пълна поквара (независимо колко укоримо е политическото статукво в Македония по негово време, то все пак се толерира от Европа и САЩ от почти десетилетие), а Заев – като носител на промяната, който просто изразява народната воля. Коя точно е народната воля в страна, белязана от толкова дълбоки разделения, че мерилото за успешен всенароден протест е колко албански знамена ще се съберат, а за успешен проправителствен – колко ще са сръбските?

Македонските противници естествено умело използват тези външнополитически развития. Но ако – както някои твърдят и както сочи нашият собствен опит – дойдат на власт „нови“, протестиращи „герои“ и не се окажат с нищо по-добри от старите, и ние имаме повод за тревога. Ще дойде ден, в който никаква армия по границата няма да ни спаси, ако Македония не се стабилизира не само политически, но и икономически; а това няма как да се случи, ако политиците в Скопие мислят, че гледат предимно собственото си благо и бетонират политическо бъдеще, а всъщност продължават като пионки да обслужват само и единствено баланса на силите.

Звучи ви познато ли? Сигурно и това е съвпадение.