Еврозоната е по-единна от всякога

Дни наред като лятна буря се изсипват критиките от всички страни срещу сделката между еврозоната и Гърция от понеделник сутринта. Основната теза е, че това е брутален дипломатически удар срещу Гърция, че разделението във валутния клуб никога не е било толкова голямо и че това е една много лоша сделка. Някои дори отиват по-далече като вещаят смъртта на целия европейски проект. Разбира се, каквото и да правят по-малките страни-членки, цялото внимание е насочено към Германия, на която се рисува образа на мек, но втвърдяващ се диктатор в еврозоната. Всичко това, защото еврозоната не отстъпи от принципа си пари-срещу-реформи. Както го илюстрира преизбраният за втори мандат шеф на Еврогрупата Йерун Дайселблум, няма много голям смисъл да се дават пари на държава, която не решава основните си проблеми.
Всъщност противно на доминиращата теза, еврозоната никога не е била по-единна. По думите на италианския министър на финансите Пиер Карло Падоан, от 18 страни-членки (без Гърция) само три са били против изгонването на Гърция от еврозоната. Те са Франция, Италия и Кипър. Всички останали са били твърдо за прекратяване на 6-годишната драма. Много по-голямо разделение има в медийната сфера, където тълкуването на споразумението от 13 юли е диаметрално противоположно. И това е странно, тъй като ситуацията е съвсем от ясна.

Какво искаше Гърция?

Правителството на популиста Алексис Ципрас искаше да получи неопределена сума финансиране, която да поддържа държавата и икономиката на системи, докато през това време се измисли нов икономически модел, който да позволи на Гърция да продължи да харчи със същите темпове, за да не сваля пенсии, заплати и други разходи, като същевременно се инвестира в икономиката й, така че тя някак да се вдигне на крака, без да се реформира дълбоко фрагментираната система на ДДС, без да се пипа пазара на труда, който силно ограничава достъпа на нови участници и всичко останало, което ЕС изисква от Атина, а впрочем и от всички останали, които имат сходни проблеми. Това може да се види лесно от докладите по Европейския семестър и националните конкретни препоръки.

По принцип правителството на Алексис Ципрас е съгласно, че е нужно данъчната събираемост да се подобри, да започне борба с корупцията и клиентелизма, но досега не даваха конкретни предложения как ще стане това и най-вече кога, за да може еврозоната да прецени колко още време ще е необходимо да финансира Гърция в очакване на икономическото чудо на крайната левица. Нито пък работиха за това в последните шест месеца. А, като награда за търпението, от еврозоната се очакваше да отпише всички пари, вложени досега в опит Гърция да бъде изправена на крака. Това, според критиците, щеше да спаси европейския проект, защото той не е само фискална дисциплина, а много повече.

Какво щеше да стане, ако еврозоната беше пристанала на гръцките искания или по-точно откази в името на единството и целостта?

Критиците за пореден път забравят, че проблемите, които възникнаха в последните 6 месеца между Гърция и еврозоната по своята същност не са идеологически или икономически. Гръцкото правителство се държа като малко дете, което на всичко казва "не", тропа с краче, вдига шум до Бога и не предлага алтернатива, подкрепена с конкретни числа, срокове и други важни данни. Затова всякакво продължаване на финансовата помощ без дългосрочен ангажимент за спиране на нуждата от нея е изхвърляне на публични пари в кофата.

Ако валутният клуб беше взел такова решение в името на "единството", той щеше да продължи по същия начин да се влачи по корем с неустойчив икономически растеж, продължаващ спад на инвестициите и възходящ тренд на публичните дългове, чиято цена само ще расте поради невзимането на адекватни мерки. Еврозоната с мъка успя да се измъкне от продължителната рецесия, която взе огромни жертви - гигантска безработица в периферията, почти цялата икономическа конвергенция, постигната в продължение на десетилетия, беше пометена за кратко време. Измъкването от голямата рецесия във валутния клуб стана донякъде в резултат на значителната реформа на икономическото управление, но ниските цени на петрола направиха измъкването по-бързо и лесно. Онези държави, чиито икономики в момента растат стабилно, са тези, които са провели сериозни реформи. Другите, при които растежът е по-умерен, но все пак го има, са облагодетелствани от размера си, ниските цени на петрола и паричната политика на Европейската централна банка.

Твърде много национален суверенитет

Днес е Сириза, утре е Подемос, Национален фронт, списъкът е дълъг. Всяка от тях има свое виждане, което няма нищо общо с единството на ЕС, нито пък като страничен ефект би допринесло за него. Това, което се случи с Гърция, добро или лошо, е удар срещу популизма, който е против всичко, но не предлага алтернатива. Сириза иска Гърция да остане в еврозоната, но не знае как да стане това без пари. Националният фронт във Франция пък е против еврозоната по принцип. Париж получи третата си двугодишна отсрочка за корекция на прекомерния си дефицит и останалите макроикономически дисбаланси. Новият краен срок съвпада с годината на президентските избори (2017 г.). Ако и тогава Франция пак се запъне и поиска да й се опрости нарушението на Пакта за стабилност и растеж, както беше правено досега няколко пъти, това как допринася за единството на еврозоната, след като всички единодушно признават, че тя страда от неспазването на собствените си правила? И няма ли да стане още по-лесно пренебрегването на правилата, ако се направи нова и по-голяма отстъпка за Гърция?

Съвсем реална е ситуация, при която Марин льо Пен, ако спечели президентския пост, може да заплаши с излизане от еврозоната, ако условията й не бъдат приети. И това е Франция, не е Гърция, която еврозоната може да преглътне. Ако Франция, вторият незаменим елемент от европейския мотор, напусне, тогава еврозоната и ЕС като цяло губят смисъл. Да не пренебрегваме съпротивителните сили в по-малките страни-членки - Финландия, Холандия, а също и онези, в които няма популистки движения, но които сами преминаха през тежки реформи и сега трябва да преглътнат, че за едни правилата не важат, докато те вече са платили високата цена на промяната. Настъпва пълна деморализация и съответно крахът. Това е цената на "единството", което се изисква днес от ЕС спрямо Гърция. А еврозоната само частично има принос във фалита на Гърция. Извън общата валута, Гърция досега щеше да е фалирала няколко пъти, заради лошо управление. Само че еврозоната не разполага с лечение за този проблем. Всяка стъпка в тази посока се възприема като "преврат", "диктатура", "евроолигархия" и т.н.

Как да се излезе от тази ситуация?

Според критиците - с още интеграция, но, ако може, без да се отнема още суверенитет, без да се налагат строги реформи, като се създаде нещо подобно на трансферен съюз, при който всеки член се развива със собствена скорост, но скоростта на парите към по-бавните и несправящи се да не спира в очакване на интеграционното чудо - силна еврозона. На този етап по-задълбочена интеграция, която да се справи с липсата на демократична и политическа конвергенция, не е възможна. В момента в еврозоната суверенитетът е обединен (споделен), което и сега се оказва проблем за критиците. При споделения суверенитет съдбата на всички е изградена върху мускетарския принцип - един за всички и всички за един. Конструкцията е доста хлабава и въпреки това предизвиква остри критики за нарушен и дори отнет суверенитет, за намеса във вътрешните работи и т.н., при всеки опит да се поправят проскърцванията на едно или друго място.

Някога авторите на еврозоната смятаха, че с икономическо изравняване ще се решат конструкционните недостатъци на проекта. Уви, те не са предвидили демократичните и политически разминавания. В някои страни демокрацията е крехка и често пада жертва на олигархии и меки диктатури. Другаде демократичната еволюция изисква парламентарно одобрение или дори референдуми за всяка промяна, в трети ситуацията е по-умерена. Това прави решението на уравнението твърде трудно, особено на този етап. Решението на нито един от проблемите в еврозоната, особено на конструкционните недостатъци, в никакъв случай не е продължаващо дотиране на нереформиращи се държави.

Възможно решение на този проблем е да се въведе прием в новата по-интегрирана еврозона на базата на строги икономически, но и политически критерии. В доклада на петимата президенти се предвижда подобна цедка. Става дума за отрязването на достъп до по-интеграционните елементи като евентуален общ бюджет за страни, които не провеждат структурни реформи цялостно и задълбочено. Това е добър вариант. В момента, противно на първоначалните сигнали, в еврозоната има силна подкрепа да се върви към реализация на доклада на петимата президенти. Ако в началото нагласите бяха, че докато не се реши проблемът с Гърция, не може да се върви напред, сега вече страните-членки са единодушни, че именно заради Гърция интеграцията трябва да продължи. Много е важно да се вземе трезво и добре обмислено решение как да стане това. Дали на принципа на изключването, тоест онези, които не се справят да нямат достъп до определени интеграционни блага, или на принципа на включването - достъпът до въпросните блага да става на принципа на присъединяването.

Това означава да се наложат високи икономически, политически и демократични критерии за достъп до по-тясната интеграция. Възможно е да се направи и комбинация от двете, след като се въведе редовно наблюдение на въпросните критерии и при отклонение на "виновната" страна достъпът автоматично да бъде спиран.

Коментарът е на Аделина Марини, euinside.eu.